Мадлен Алгафари: Задавайте си въпроси …

Мадлен Алгафари: Задавайте си въпроси …

Мадлен Алгафари: Задавайте си въпроси и имайте смелостта да изразявате мнението си

Мадлен Алгафари определя себе си като психотерапевт, писател, преводач, режисьор. Много бяхме щастливи, че тя прие да бъде гост в нашата рубрика „На прицел” и въпросите бяха предимно към психотерапевта и твореца. Почувствахме се още по-доволни, когато прочетохме отговорите й. Адресираме ги към вас, нашите съученици, към родители и учители! Нека това да е първата терапевтична среща с нея – четете внимателно! А ако има какво да кажете и споделите, може да го направите, пред когото трябва, а защо не и на познатия адрес на редакционната поща?!

 – Като познавате толкова добре човешката психика и поведение, разбирате ли с какви хора говорите, когато ги виждате за първи път – по жестовете, по поведението им? А случвало ли Ви се е точно по тази причина да избягват общуването с Вас?

– Често се случва да виждам неща, които за другите са невидими. Това е същото като с монтьора, който по най-слабата промяна в бръмченето на мотора може да предвиди дефект. По жестове, по телесна морфология, по видове реакции, специфични думи и още много признаци могат да се правят изводи за човека. Аз умея да предразполагам и дори и да се чувства някой притеснен в началото, после се отпуска, още повече – когато аз самата заговоря за притесненията и проблемите си, защото съм жив човек. Разликата е в осъзнатостта.
– Скоро отбелязахме празника на влюбените. Разкажете ни за първата си любов – как Ви „връхлетя”?
– О, на едно комсомолско събрание беше. Той и до днес не знае, че съм била влюбена в него. Тогава се стеснявах ужасно. Отивах специално да се качвам в рейса от неговата спирка, а той така и не разбра, че не живея там. Изтръпвах, когато го виждах по коридорите в училище, но така и не се издадох. Мисля, че съм представител на цяло едно поколение, пълно със задръжки и скрупули. Затова съм благодарна на личната си терапия, защото преодолях много такива бариери, които ме правеха несвободна.
– Ние сме на 15-16 години. Какво мислите за любовта и връзките на тази възраст? Може ли да се срещне истинската любов на тази възраст? Как да различим любовта от мимолетното влюбване?
– Влюбването е първоначалната страст – силна, помитаща, със силен интензитет, но без дълбочина, защото още не познаваме достатъчно партньора. Когато поотмине влюбването, връзката или прекъсва, или се превръща в любов, равна на приятелство, доверие, близост, съпроводени с по-малък емоционален интензитет, но пък – с голяма дълбочина и трайност. Влюбването на всяка възраст е влюбване, а любовта в различните възрасти е различна – все по-мъдра и безусловна с годините. Това е естествено заради натрупването на житейски опит. Но последното важи само за хората, които искат да растат и да се осъзнават. Има такива, които никога не помъдряват. Ще добавя само, че възрастните, уви, често забравят за своите влюбвания на 15-16-годишна възраст и подценяват силните изживявания на децата си.
– Кое е най-опасното на тази възраст?
– Най-опасното на тази възраст, както и най-опасното на всички възрасти, е липсата на любов. Говоря за любовта от страна на родителите и към тях, любовта на приятелите и към тях, както и умението да обичаме себе си. Когато липсват тези форми на любов, се формира неадекватна самооценка и после може да повлияе на целия живот на човека.
– Когато се връщате назад във времето – какво е училището за Вас? Какво ви даде и отне? А какво мислят за училището днес децата, с които се срещате? Какво мислите Вие – необходимата добра среда ли е?
– Даде ми много знания и много утвърждаване, защото аз се занимавах със страшно много неща и извън учебните ангажименти – театър най-вече. Даде ми приятелства, които и до днес са живи. Дори когато рядко се виждам с тях, качеството не се променя. Даде ми умение за труд – в учебния процес и през т.нар. летни бригади, когато работехме на полето. Отне ми това, което времето, в което живеех, отне на всички мои връстници – смелостта да имаме лично мнение. Налагаше се да работя над това умение впоследствие. Днес се радвам, че моите деца са по-свободни да бъдат себе си, да се изразяват. Това за цялата ни нация е изключително важно, защото основният ни проблем е ниската самооценка. Можем да изразим грешно мнение (всички се учим чрез грешките), но е много, МНОГО, важно да имаме смелостта да го изразим!!!
Колкото до средата, мисля, че нещата вървят в добра посока след един период на голямо объркване на ценностите.
– От кои социални среди и възрасти са най-честите посетители във Вашия кабинет и как ще коментирате това? Трудно ли се работи с деца?
– Идват повече жени, но това е типично за цял свят. Жените са по-отворени към промените във вътрешния свят и по-сетивни за сигналите, идващи оттам. Идват хора с депресия, панически атаки. Идват и родители, които смятат, че децата им имат проблеми, докато не разберат, че децата имат проблем, когато родителите имат такъв. Разбира се, и двете страни се нуждаят от стъпки, за да се разрешат. Не е трудно да се работи с деца, ако знаеш как да работиш с деца. Има си подход за всяка възраст! С най-малките се работи с рисунки и играчки, защото те трудно могат да изразят с думи преживяното. С тийнейджърите ключът е да се държиш като с равни и приятелски. Признавам често, че дори са по-компетентни и грамотни от мен за страшно много неща! Тогава аз питам тях. Това създава равностойно отношение, а това премахва негативизма спрямо инстанцията „възрастен”, типичен за тая възраст. Когато съм слаба, им показвам, че съм слаба, но когато не съм, мога да скръцна здраво със зъби – това изгражда истинско уважение между мен и тях.
– Групова или индивидуална работа предпочитат нуждаещите се и кога се получава по-добър резултат?
– Изобщо не става дума за предпочитания. Истинската терапия изисква и двете, защото се постигат различни цели. В противен случай е половинчата работата по израстването ни.
– В най-общоприетия случай родителите ни казват: „Ти ще ни слушаш. Ние ти мислим само доброто. Докато ние се грижим за теб, ще изпълняваш”. А ние много често искаме друго. Какво и как да кажем на родителите, без да ги обидим, когато не сме съгласни с тях, когато прекаляват с грижите за нас, когато смятаме, че мислят старомодно?
– Спокойно и убедено! Тогава родителят няма да има чувството за малко бебе, което се цупи и тръшка. Нито пък ще имат чувство за самоцелен бунт, ако сте прекалено агресивни. Когато родителите трудно проявяват разбиране, потърсете терапевтична помощ. Тогава терапевтът ще ги извика на разговор и ще видите и вашите, и техните грешки. Когато родителят категорично отказва да разбере, ви е нужно търпение. Един ден ще сте зрели и ще избирате сами. Но е важно все пак да си зададете въпроса, дали това, което искат от вас, е грешно, или начинът, по който го искат, не ви харесва. Тогава може и да приемете някои от техните изисквания, а когато отхвърляте, да отхвърлите формата, а не съдържанието.
– Как да реагираме, ако знаем, че родителите или някой много близък ни лъже?
– Понякога родителят лъже, защото не смее да се изложи в очите на детето си. Спокойната сила и топлата категоричност – това са двете истински имена на здравата агресия. Казва се спокойно: „Имам чувството, че ме лъжеш. Нека поговорим, за да разбера дали не се заблуждавам аз, понеже имам свои страхове или ти се притесняваш да ми кажеш истината и защо”
– Когато имаме двойка или някаква по-слаба оценка, често пъти скриваме, за да не огорчим родителите си, или пък от страх. Казваме си, че може и да не научат, а пък ние междувременно ще поправим всичко. Добре ли е това?
– Не. Истината е по-добре да се каже. Но често родителят реагира зле и това прави децата лъжци. Затова дайте на родителите си да прочетат това: Важно е да се поощри смелото казване на истината и да се изрази недоволство от лошата оценка. Освен това е важно родителят да може да каже: „Не харесвам двойката ти, но теб те обичам!” Тогава детето няма да се страхува да признае. Важно е да се диференцират реакциите към оценката, постъпката и към личността изобщо. Негативна е реакцията към оценката, а не към личността на детето.
– Има ли връзка между финансовото състояние на семейството и отношенията между деца и родители?
– Зависи от родителите. Ако са много притеснени финансово, може да прехвърлят и върху детето част от напрежението си или вините си, че не могат да му осигурят нужното. Ако пък става дума за доста финансово обезпечени родители, рискът е да не позволят на децата си самостоятелно и с усилие да се научат да постигат нещата в живота си.
– Какви са най-честите грешки на съвременните родители – какво бихте ги посъветвали?
– Те са толкова много. Всички родители грешим. Затова в момента подготвям следващата си книга, която се казва „Как да се разболяваме качествено? 365 съвета за саморазболяващи се”. В нея изброявам най-важните грешки през целия човешки живот – по време на бременността и раждането, първите седем, училищните години, партньорските отношения, третата възраст, грешките, които водят до отделни болежки и универсални грешки за през целия живот. Книгата е написана с доста ирония и сарказъм и е илюстрирана с карикатури.
– Може ли да се разпознае агресивното дете? Вярно ли е, че обичаните деца не могат да станат агресивни?
– Няма неагресивни деца. Детството е агресия. Това означава движение, стремеж към света, израстване. Обратното е депресията – стоенето на едно място. Важно е да знаем коя е здравата агресия, кое е садизъм и кое – мазохизъм. Любовта наистина намалява нездравите форми на агресивно поведение.
– Колкото и шаблонен да е този въпрос – кои са причините за агресията в обществото и в училище? По-голяма ли е тя, отколкото в другите европейски страни, които живеят по-добре от нас? Ние не питаме само за статистики, а за наблюденията Ви в работата?
– Потискането на здравата агресивност, която се казва още спокойна сила и топла категоричност, води до израждането на агресията в двете болни форми – насилието-садизъм и автоагресията-мазохизъм. Не мисля, че у нас е по-голяма, отколкото по света. По-агресивни са децата днес като цяло, защото това е реакция на дългото отричане на моментния агресивен импулс в човешката история. Затова е изключително нужно да се ограмотяваме психологически, за да разбираме себе си и другите. Тогава ще сме по-осъзнати – това е профилактиката. Добрата самооценка е ключето. Който я има, възприема света като добронамерен, който има ниска самооценка, възприема света като злонамерен. А добра самооценка се формира с любов! Безусловна любов, не любовта „заради”, а любовта „въпреки”. Това не означава да сме безкритични, но и критиката се прави с любов! Тогава тя е стимулираща. В противен случай води до обратния ефект.
– Смятате ли, че административните наказания в българското училище – забележка, предупреждение за преместване в друго училище и преместване, действат възпитателно?
– Не е проблемът в наказанията. Има ги навсякъде по света. Проблемът е в липсата на поощренията, похвалите, възхитата, уважението към всяка личност. Може да не си добър в нещо, но си много добър в друго. Това задължително трябва да се подчертае! Тогава като цяло се подобрява мотивацията на човека.
– Различните – те винаги са сами. Нашият опит в училище показва, че те са най-често в двете крайности – или много амбициозните, умните, трудолюбивите, или най-слабите по успех, хиперактивните. Дори да се опитваме да ги приемем, най-често те не искат. Защо и това нормално ли е, може ли да се промени? Ние например имахме идея да направим рубрика „Вашият глас” във вестника и да дадем думата на наказани ученици, на т. нар. „белязани”, както те мислят за себе си. Там да кажат всичко, което са натрупали. Не се получи.
– Вероятно защото се страхуват. В отговора на предния въпрос се съдържа и отговорът на този. Важно е да знаем в какво сме различни, но не само по отношение на негативното, а на позитивното. Тогава отмъстителното жертвеническо поведение ще намалее, а ще вземе превес стремежът към израстване.
– Какъв не трябва да бъде учителят, за да се случва диалогът ученик – учител? Чия трябва да е инициативата?
– Не би трябвало да е със слаб характер. Това не означава, че не може да прояви слабост, а да не хленчи и да не излъчва несигурност, защото тогава ще му се качат на главата със сигурност. Това е нормално за тийнейджърите, които търсят мястото си в йерархиите. Не би трябвало да е некомпетентен в материята, която преподава. Не би трябвало да е фалшив – децата имат универсални радари. Би трябвало да си обича професията и да я преживява като мисия, независимо че в момента не е адекватно заплатен учителският труд. Би трябвало да обича децата. Едно е да си специалист в материята си, друго е да си педагог.
– Как да разпознаем човека, с когото може да си позволим да споделим това, което с родителя не можем?
– Усещането под лъжичката ни казва кога можем да се доверим на някого с по-голяма вероятност, отколкото логичните доводи. Но затова има и психотерапевти.
– Какво мислите за модерните напоследък теории за позитивното мислене? Може ли човек да се научи да мисли позитивно или е такъв, какъвто е? И кога е точното време да се научи, ако е възможно?
– Когато се усети, че сам си усложнява живота, като мисли постоянно негативно. Не може да се мисли непрекъснато положително. Има и проблемни мигове в живота, в които е полезно дори да останем с тъгата си, но ключът е в това да не се превърне в хронично състояние. Положителното мислене ни развива. Но положително означава да виждаме ползата и от трудните моменти, защото те са поуки!
– Как се появи поезията, работата ли ражда темите Ви? Поезията лекува ли?
– Поезията се появи в ученическите ми години като израз на желанието някъде да пиша това, което чувствам и мисля. Но не мисля, че я ражда интелектът ми. По-скоро е странно усещане за чуване на вътрешния глас, който по-скоро идва от душата, от ирационалното. Да, мен поезията ме лекува. Като раждане, като олекване, като освобождаване преживявам писането.
– Какво мислите за нашето поколение – болно, заблудено, на правилния път, мързеливо, консумативно, прекалено информирано, недоволно или… какво?
– А вие защо ми задавате такъв въпрос само с негативни характеристики? А вие какво мислите за потенциала си, за силата си, за вярата си, за огъня, който ви тика да преборвате старите, нездрави модели на мислене, за желанието ви да преобразите света към по-добро, за мащабното ви мислене, което е планетарно, за бързата ви оправност, за съзнанието ви за единство и липса на граница между вас и съучениците ви от други страни, за шанса ви да спасите планетата от неосъзнатостта на т.нар. големи, които понякога са джуджета в сравнение с вас?????
– Какво ще пожелаете на учениците от СОУ”Иван Вазов”, които са и читатели на вестника?
– Осъзнатост! Задавайте си въпроси! Виждам, че сте добри в това. И ви свалям шапка!
И заразявайте връстниците си с това, докато лавината се разпространи като във филма „Предай нататък”, защото много повече ще вярват на вас, отколкото на когото и да било възрастен. И не забравяйте, че възрастен не означава зрял и обратното!!!
Въпросите зададе Весела Маринишева 9л

Още новини