За един аспект на подменената действителност

Прякорите и прозвищата

 

Прякорите и прозвищата са интересно явление в обществото и така бързо и непринудено възникват в ежедневното общуване между хората, че вече почти не им обръщаме внимание. Те се създават непрекъснато. Едни от тях не издържат дълго, но повечето остават за цял живот. Стига се дотам, че често се помни прозвището, а не истинското име на човек. Много от любимите ни звезди имат прякори, по телевизията често известни и недотам известни хора също са наричани с прозвища. Училището не прави изключение в това отношение. Прякорът на ученика може да бъде забавен, сладък, смешен или просто странен. Може да се измисли на базата на физически белег, типичен жест, поведение, черта на характера. Прякорите обикновено се присъждат, не се избират от притежателя си. Но веднъж лепнат, той май остава за цял живот.
Оказва се, че нашата култура от векове показва такава тенденция – да предпочитаме да използваме някакви други имена за хората около онас, а днес и ние да си измисляме никнеймове и да си приписваме идентичност. Измисляме за другите, измисляме и за себе си. Тогава кои сме ние?! Имената си? Или знанията си? Външността? Дрехите?… А колко често сме себе си всъщност?
Да бъдем себе си, е нещо, което е забравено, нещо, което дълго време ни е забранявано. На почит е това, да слушаш какво ти нареждат отвън, да позволиш да те вкарват в рамки и правила по пътя, по който би трябвало да вървиш сам и да се разлистваш в собствената си индивидуалност. Медиите са пълни с добре излъскани образи на супергерои и героини, с точните размери и добре обработените усмивки, богати и дръзки. Можем да изберем да живеем с техните измислени проблеми, да обичаме с техните любови, да плачем с техните сълзи. В даден момент обаче всички се изправяме пред страха да не би някой да разбере кои сме всъщност и да ни отхвърли заради това. Страх да погледнем в себе си, за да видим какви сме в действителност. И за да не позволим истинската ни същност да бъде разкрита, слагаме поредната маска с надеждата, че реалният ни образ ще остане скрит. Така не бива.
И тъй като се позалутахме в тази проблематика, реших да попитам училищния психолог Дарина Илиева какво мисли по повдигнатите въпроси.
„Много хора се страхуват да покажат истинското си Аз. Това са хора с ниско самочувствие и несигурност в себе си. Семейството определено влияе много върху същността на човек. Детето прекарва първите си пет години главно в семейна среда. След допира му с външния свят то или ще потърси вниманието, което не е получило от близките си, или ще се затвори в себе си, като надене маска, която да скрие личността му.
Прякорите понякога са „бижу“ за притежателя си. Едно прозвище може обаче и да нарани. Тогава трябва да имаме смелост да отстояваме себе си пред тези, които са ни дали неприятния прякор, да им кажем, че не искаме да бъдем наричани по този начин. За един сигурен в себе си човек това няма да е трудно. Но ако той се нуждае от помощ, може да я получи и от психолог. Разбира се, един психолог не може да помогне на човек без подкрепата на семейството му. Но първо нуждаещият се от помощ трябва да потърси такава. Не се страхувайте да посещавате специалиста и да споделяте това, което ви тревожи!“.
Никой не заслужава подигравки само защото е различен от останалите и това не се харесва на тях. Ако самите ние не желаем такова отношение, защо трябва да го прилагаме на другите? Това няма да ни направи нещо повече, точно обратното. Затова трябва много да внимаваме, когато измисляме прякор на някого и да помислим за възможните последствия от това.

Мерилин Писина 8з

Back to top button