Наградени в конкурса „Аз мечтая” – 2012г.

 

БЕЗСЪНИЕ

Облаче, и уж беззащитно,
с химически молив зачерква звездите.
Луната премига с око любопитно,
но облакът мигом го стрелва сърдито.
Проблесна светкавица с ярка плесница,
сякаш дете непослушно напляска.
Вятър се сгуши в гнездото на птица,
открил под крилете й тръпнеща ласка.
Дъждът без едно многоточие кратко,
загатна ми нещо интимно и лудо,
написа го после в мойта тетрадка
и стихнал зачака – ще стане ли чудо?

Паолина Боянова Велева,
НУИ „П. Пипков“ – Плевен, ІІІ клас,
І място, категория І-ІV клас в конкурса „Аз мечтая” – 2012г.


ПРОЛЕТ

Стъпките й се стопяваха в гъстата кал. Бялата й коса препускаше по вятъра. Синята й рокля се развяваше по въздуха. Хората от сняг си казваха сбогом и се разтапяха на ледена вода. Където тя стъпеше, там поникваше ново цвете.
Пролетта приклекна и отскочи във въздуха. Завъртя се и събра няколко жители от малкото градче. Докосна ги и се превърнаха в красиви щъркели. След това се спусна тихо, събра ръце и разпръсна множество свои образи. Те се превърнаха в призованите жители, а щъркелите полетяха над градчета и села.

Аглика Трифонова, СОУ „Иван Вазов”, III а клас,
II място, категория I-IV клас в конкурса „Аз мечтая“, 2012г.

МОЯТА ДЕТСКА МЕЧТА

Всяко дете си има мечта
и то я харесва, каквато и да е тя.
Копнее то тя да се сбъдне,
та по пътя свой да тръгне.
Аз също имам детска мечта
и желая да се сбъдне тя.
Мечтая света да обиколя
и в стихове да го претворя.
Писателка искам да стана,
като порасна голяма,
Да пиша приказки и съчинения,
повести и стихотворения.
За да се науча,
трябва висше образование да получа.
Ако тази мечта не се сбъдне,
искам животът ми в друга посока да тръгне
архитектка искам да стана,
като порасна голяма.
Освен това искам да съм здрава
и да съм стройна и права.
Да имам очи зеленикавосини,
а в тях да грее свежест като от детелини.
Ако се сбъдне поне една мечта,
ще съм най-щастливият човек на света.

Виктория Пламенова Панова, СОУ„Иван Вазов“, IV „а“ клас
ІІІ място, категория І-ІV клас в конкурса „Аз мечтая” – 2012г.

АЗ МЕЧТАЯ

Аз мечтая да танцувам,
да играя, да лудувам.
А пък вкъщи все се карат:
„Сядай и учи, стига с тез игри!“
Кой ще разбере,
че съм малко аз дете
и в игрите, и в игрите
са ми събрани мечтите.
В тях съм ту учител,
ту пък лекар,
ту художник, ту аптекар…
Казано просто – мечтател.

Ванина Йорданова Йорданова
СОУ „ Иван Вазов“, І б клас
поощрителна награда І-ІV клас в конкурса „Аз мечтая”- 2012г.

Еко

Един тъмен облак се е надвесил,
една черна сянка протяга ръка
и въздухът лепне по тялото,
и водата е с вкус на метал.

Метални частици превземат земята,
мръсна пепел се вие в захлас,
пирува мрака – поглъща лъчите,
задуха, зной, горещина.

Завод с огромни комини
превзема небето,
отвлича слънцето и
удря с бетонни нозе.

От зейнали тръби тече:
тече сиво,
тече кафяво,
тече черно
в една някога бистра река.

Поле-обширно, поле – безкрайно,
но без трева,
без цветя,
без живот,
отровено, загинало и празно.

Но помахва една мечта.
Тя е крехка и малка –
мечта за чист свят,
мечта за слънце,
мечта за въздух и поле,
къщички, едно небе…

Небе, изпълнено със полет,
и воден свят необозримо син
да, казваме добър денят е,
защото ние го творим.

Творим, и пазим, и обичаме,
за теб, за мен, за всички ни,
че с децата си ще тичаме,
а после те – със своите.

Айлин Тунай Потрулиева, СОУ „Иван Вазов”, VІа клас,
І място, V-VІІ клас в конкурса „Аз мечтая” – 2012г.

Мечта

Като морския бриз,
като дете с каприз,
като залеза червен
и изгрева порозовен.

Като приказка изящна,
като книжка най-прекрасна,
като волна птичка пъстрокрила
и като фея най-мила.

Като кокичето в тревата.
Като детето в играта.
Като невинност голяма
и като обич към мама.

Тя има крила и лети.
Обича многото игри.
Обича феи да сънува
и с тях да лудува.

И всеки ден е тя различна –
и също много нетипична.
Но това е тя, о да,
тя е детската мечта.

Кристина Ивайлова Пеева, СОУ „Стоян Заимов” , VI „в” клас
ІІ място, категория V-VІІ клас в конкурса „Аз мечтая” – 2012г.

Аз мечтая …

Да бях принцеса в замък бих живяла
в далечна приказна страна.
В градината си – сребърни цветя засяла.
В душата си – сияйната зора.
А мислите ми – бисерни потоци
пътуващи към своите мечти,
прелитащи и бели като птици
се раждат в моите очи.

Да бях принцеса в ръце си бих държала
от Слънцето подарък – сноп лъчи.
Бих облякла рокля снежно бяла
и сложила листа във своите коси.
Бих летяла над поляни,
огрети в лунни весели дъги.
Биха плували в съня ми
безбройни падащи звезди.

Леонора Йонова, СОУ „Иван Вазов“; 7 д клас,
трето място, възрастова група V-VІІ клас в конкурса „Аз мечтая” – 2012г.

Пламен

Оранжево-розовите багри на небето бавно изпращаха поредния летен ден към заслужена почивка. Пламен седеше на терасата и рисуваше. Багрите на цветовете му бяха изключителни, а усетът му за красиво можеше да се сравни, при това съвсем успешно, с усета на велики художници като Ван Гог, Клод Моне, Йожен Дьолькроа и прочие. Талантът на Пламен беше огромен, въпреки скромните му петнадесет години, ала това, което правеше таланта му наистина огромен, беше фактът, че Пламен беше сляп по рождение. Въпреки слепотата си, той сякаш усещаше света около себе си по-добре от зрящите и „виждаше“ истинската красота на живота, умееше да оценява малките неща. На терасата му често кацаха врабчета и гълъби, които той обичаше да гощава с трохи от хляб. Неговата участ беше да живее сам със слепотата си, а единствените му спътници в живота бяха изкуството, птиците, които толкова харесваше, и кучето му – Джери. Родителите му бяха починали при автомобилна катастрофа, а други роднини нямаше. Издържаше се от пенсията, която получаваше – скромна сума, която изразходваше предимно за бои, платна и други пособия за рисуване. Пламен не се оплакваше от съдбата си; той не искаше много от живота – единственото, за което мечтаеше, бе някой ден да успее да види картините си, както и света около себе си. Голяма част от дните си прекарваше именно в представи за това как изглежда небето, как изглеждат птиците, животните, хората, колите и всякакви други неща от бита ни, на които рядко обръщаме внимание. Пламен не губеше надежда, че някой ден мечтата му ще се сбъдне и той ще може да вижда.
Минаха много години, но Пламен си остана все същият – рисуваше, мечтаеше за света около себе си, радваше се на малките неща. Не се промени много и неговият собствен свят. Джери – любимото му куче – бе умряло от старост, бръчките и сивите коси на старостта го бяха нагостили за постоянно, но нещото, което крепеше Пламен, беше мечтата му. През дългите години живот бе нарисувал навярно стотици, ако ли не и хиляди картини. Един ден той чу най-хубавата новина – учени успели да открият начин да възстановяват зрение. Старецът се развълнува и веднага на следващия ден се запъти към клиниката. Отиде на рецепцията и каза:
– Добър ден, искам да ми дадете зрение.
– Кабинетът на д-р Иванов е в края на коридора, консултирайте се с него – отговори му сестрата на рецепцията.
В кабинета на доктора старият Пламен бе още по-развълнуван:
– Докторе, докторе! Направете ми операция, искам най – сетне да видя света!
– Разбира се, господине! Но…нали знаете, че тези неща струват пари и…
– Разбирам, разбирам докторе! Ето двеста лева – цялата ми пенсия!
– Опасявам се, че са ви нужни доста повече пари…
– Ама аз нямам повече, откъде да ги взема?
– Съжалявам, господине, нищо не мога да направя…
Пламен тръгна да се прибира, а от слепите му очи се стичаха болезнени сълзи. Беше толкова близо до осъществяването на мечтата си, но и толкова далеч. Откъде щеше да намери повече пари? След миг го връхлетя гениална идея. Ами да, ще продава картините си, ето откъде ще намери пари за операция. И тъй старецът започна да продава картини, а хората, макар и доста отчуждени от духовните си нужди, се спираха и затаяваха дъх при вида на шедьоврите. Пламен не искаше много – когато го питаха колко пари струва дадена картина, той казваше: „Колкото можеш, толкова дай, изкуството няма цена.“
Един ден при него дойде богаташ – от онези, дето имат толкова пари, че животът им е низ от капризи и прищевки. Той беше силно впечатлен от картините на слепеца.
– Дядо, кой ги е рисувал тия картини?
– Ами, че аз! Как кой.
– Я не ме будалкай, та ти си сляп, нали така?
– Вярно е, сляп съм, но мога да ти се закълна, че тез картини всичките аз съм ги рисувал.
– Добре тогава, нарисувай ми една картина, ей тъй, пред мен, та да ми докажеш, пък, ако е вярно това, дето го викаш, ще направя каквото поискаш.
Пламен започна да рисува, а върху платното сякаш се изля цялата му страст и вдъхновение. Той рисуваше, за да изпълни мечтата си… След час и малко отгоре бе готов и показа творението си на богаташа, който занемя пред картината, която един слепец бе нарисувал.
– Господи… ама ти… наистина…
– Да.
– Нямам думи…е, заслужи си едно желание, какво ще е то?
– Искам операция на очите – каза старецът и се просълзи.
– Имаш я. Още утре те водя.
Нощта беше дълга. Пламен почти не спа от вълнение, а на сутринта, когато беше вече в болницата, сърцето му щеше да се пръсне от радост. Оперираха очите му успешно.
Пламен не живя дълго след това, защото бе заболял от коварна болест, ала радостта, която изпита, бе несравнима. Надеждата, която го крепеше цял живот, го бе целунала по бузата и бе сбъднала мечтата му. Художникът умря с отворени, жадни за живот, очи.

Денис Юриев Метев, ГПЧЕ, 12е клас,
1-во място, категория VIII–XII клас в конкурса „Аз мечтая” – 2012г.

 

„И вече да мечтая не мога …“ 

До бог Нептун и неговото царство !

Размяна …

Като всяко дете и аз имах поне дузина мечти …
Най-напред бяха играчките, после мечтаех да бъда кралица от приказки чудни за принцеси и пажове.
Следваше ги цялата „зоо-градина“ от хамстери , котета, кучета…
Чинно на опашката бяха – телефони, компютри и разни други „дранкулки“…
По Коледа ставаха чудеса и мечтите се сбъдваха …
А после разбрах и научих, че мечтите човек сам трябва да гони и постига.
До онази Коледа…С тревожния звън на телефона. …Още помня лицето на мама …
В къщи настана суматоха …Спомням си добре и бялата болнична стая …
С онези хора, облечени в призрачно бяло, които говориха нещо тихо за Тати?
За шосета ,мантинели, дървета и прочие …Диагнози, прогнози ?!
Мама само стоеше, мълчеше и тихо ревеше…

После Тати се върна у дома – но вече трудно вървеше.
Все лежеше , лежеше и мълчеше, мълчеше …
До вчера той обичаше да се смее някак дълбоко …Отвътре …
Беше влюбен в живота и това само как му личеше – щурците в сърцето му спяха , а птиците в джоб му гнездяха…
Мечтаеше той винаги дръзко и смело … И по това аз приличах на него …
Но нещо пречупи крилете… Като на ято разстреляни птици… в полет!
И мечтите умряха за Бога ! И вече да мечтая не мога…
Научих се, Господи ,че ти си Велик и можеш да смачкаш всеки, всеки – само за миг.
Изучих аз езика на птиците, научих се и да вия и сама като вълчиците…
И с тях да се моля на Тебе… Палих ти дори и свещи… Но ти далечен и скрит си остана.
И тогава намразих живота!
Този вулгарен простак, беше пресметнал всичко, всичко, до последен петак …
Извадих аз от скрина лю6имите кукли…
В ръце мечтите си взех… и там, на най-долния рафт – тях завинаги скрих.
А после, самотна и тъжна, по ъглите тъмни в къщи -оцелявах аз, от болката скрита,
като смъртно ранена кошута…
Бях жива между мъртвите и мъртва между живите …
И тогава реших… Да взема стара бутилка и да поставя мечтите си в нея!
Ще поставя аз вътре и на Тати чернобялата снимка – а на гърба й ще пиша,
накратко и ясно:
До бог Нептун и морското му царство !
До всички хора в морето !
До онзи, който намери тази бутилка – Извинете , Простете, Помогнете!
СПЕШНО разменям Недокоснати детски мечти /моите мечти/-за частица Надежда
и прашинки със Вяра!
Желая Ви попътен вятър -от един Дързък Мечтател!

Яница Кирова, СОУ„Иван Вазов” , ХІ м клас
ІІ място, категория VІІІ-ХІІ клас в конкурса „Аз мечтая” – 2012г.

Аз мечтая

Аз мечтая. Мечтая и сънувам… Всеки ден, всеки миг. Дори когато те няма… Всяка секунда, всяка частица от време – аз мечтая. Мечтая и сънувам бъдещето… Безоблачно и прекрасно, кристално ясно и слънчево… В съзнанието си рисувам картини. Магично нереални, вълшебно невъзможни…
Пред очите ми изниква бяло платно. Снежнобяло и готово да бъде запълнено. Все едно ни чака… Ръката ми грабва подострения молив и започвам да скицирам. Постепенно изграждам образите. Оформям ги. Изчиствам линиите, фигурите,…лицата. Обръщам внимание на всеки миниатюрен детайл, на всеки стрък трева. И идва време да добавя цветовете. Много прецизно и внимателно, за да не изляза от контурите… Смесвам боите, за да съставя правилния нюанс… и го нанасям. Прецизно и внимателно. И ето, картината е готова. Нарисувала съм бъдещето. Безоблачно и прекрасно, кристално и слънчево. И то сякаш оживява пред мен, с прекрасните си ярки цветове и усмивките по лицата на хората.
Сякаш живее в мен. Сякаш ми дава надежда. Сякаш, колкото повече се взирам в картината, толкова повече вярвам в нея… Вярвам, че можем да сме различни. Да! Ти и аз… Ние. Хората!
Вярвам, че можем повече от това само да стоим и да гледаме как ограбват правото ни на избор, как крадат от душите ни, как ни оставят празни и разнебитени, объркани и разплакани! Аз вярвам… НЕ! Аз мечтая! Мечтая за деня, в който ще бъдем други. По-добрите версии на себе си. Ще бъдем смели и решителни, достойни и непоколебими. Ще имаме чест, ще печелим доверие! Ще бъдем значими. Да! Ще бъдем значими, защото заслужаваме да сме… След всичко, което преживяхме… След болката, след униженията, които светът ни нанесе – след като влезе с взлом в самите ни души, след като ги опустоши!
Но ние се справихме. Нали? Ти беше там, когато се изградихме отново. Построихме се. Построихме собствената си личност и направихме двойна ограда, за да можем да се защитим от повторно посегателство. И ще се защитим. Но този път няма да чакаме да ни нападнат първи! Ще настъпим ние! Горди и честни, с отворени души, за да видят всички колко сме били прави. Колко сме били тормозени. За да видят как никой не се е интересувал от нас, от мислите ни, от идеите ни. Как никой никога не ни е забелязвал. За да видят колко невидими сме били. За да видят кървавите рани в сърцата ни и неугасващия огън в очите ни.
Ще го видят. И ще се почувстват виновни. Може би само за секунда, но ще го изпитат. Ще изпитат какво е да бъдеш Нас…
Това ще е нашата първа победа. За първи път няма да става въпрос за тях и техните миниатюрни, нищожни проблеми.Няма да става въпрос за глупавия им еснафски морал и наследените им предразсъдъци…
С тази наша малка победа ще можем да изградим друг свят – по-различен. Ще можем да се преборим за щастието си, ще можем да им покажем, че всеки има прамо сам да избира бъдещето си, без да се съобразява с общественото мнение. Ще можем да се изправим и да заявим, че вярваме в хората, че Те струват нашата защита… Че човекът може да живее и без маската си. Че е в състояние да бъде истински… себе си!
* * *
И сънят ми стига до тук… Мечтата ми приключва на това място… Ще кажеш, че е недовършена, знам…!
Ами, какво чакаш? Грабвай четката! Помогни ми!

Валерия Людмилова Личева, СОУ“Иван Вазов“, 12″а“клас
ІІІ място, категория VІІІ-ХІІ клас в конкурса „Аз мечтая” – 2012г.

Back to top button