Моята свободна България

Моята родина ли? Моята свободна страна… Ето я! Тя е в кристалните гласове на децата, които пеят: „Високи сини планини / гори и златни равнини, / небето като от коприна – / това е моята родина!”. Ето я! Тя е в спомена на кръвта! Тя е земята на древното тракийско вино и кехлибарения мед от славянските пчелини, на буйния тропот на степни коне. Тя е в руините на Търновград, в тихия шепот на пергаментовите листи, изписвани в тъмни нощи с новите букви. Тя е в ръцете на резбаря и в иконостаса, събрал красотата на цялата българска вселена… Прекрасна земя – ето я моята страна. Защо ми е да пиша за нея, имам я, обичам я… Толкова!

Достатъчно ми е само да затворя очи, да напълня гърди с български въздух и да повтарям прехласнато: „Хубава си, татковино, / име сладко, земя рай…” Достатъчно ми е…
Достатъчно ми е да виждам помръкналите лица на хората, потънали в грижи за хляба, достатъчно ми е да прескачам боклуците, да се страхувам от бездомните кучета, да се спъвам по неосветените кални улици. Достатъчно ми е да сричам на шльокавица безумните текстове на децата в нета, на ония деца, дето не знаят, че има буква Ч, та я заменят с 4. Достатъчно ми е да слушам воя на напудрените чалгаджийки и да чета за любовните им подвизи. Достатъчно! Това не е моята страна!  Това място не е свободно, това място е под робството на бездуховността, на простотията, на посредствеността.
Скоро в една социална мрежа видях странен колаж. На него беше Паисий в своята „тъмна килийка” и един от най-пошлите и  вулгарни образи в нашето културно пространство. Авторът явно подозираше, че много не познават Хилендареца, но всички знаят кой е другият, оня, който имаше наглостта да сложи на билборд голия си задник срещу паметника на Левски. Отдолу с едри букви пишеше: „Ти си това, което не е наред в тази държава”. Съгласна съм. Всички ние по някакъв начин сме виновни – заради демографския срив, заради кризите, заради емигрантите, заради корупцията… Заради всичко, което ни отдалечава от стойностното и пълноценно човешко съществуване. От съществуването на граждани на свободна държава. Именно заради толерирането на негативните прояви в обществото, именно заради неспособността (или нежеланието) на институциите да се справят с престъпността, с корупцията, с безхаберието и апатията ще се появяват и трагичните констатации, надраскани със спрей по стените на същите тези институции: „Обичам родината, мразя държавата!” Защото родината е всичко онова, което ме кара да се гордея – тя е в космическата песен за Дельо хайдутин, тя е в мистериозните гласовете, изправящи на крака най-големите зали в света, тя е в силата на Калоян Махлянов, във волята на Йордан Йовчев, в ненадминатия рекорд на Стефка Костадинова. Родината ми е в компютъра на Джон Атанасов, в „Пулсара” на Петър Петров, във “феномена на века”, шестият тон на сърцето, открит от д-р Иван Митов. Това е моята свободна България, нейното време се измерва по древния прабългарски календар, признат от ЮНЕСКО за най-точния в света, тя е опазила в лоното си най-старото обработено злато в света, тя няма пленено бойно знаме… И още, и още… Безброй постижения, които разтуптяват сърцето ми и ме карат да се гордея.
Но силна и красива, земята трябва да бъде стопанисвана добре, трябва да бъде пазена и обичана. И именно това е функцията на държавата. Но нали държавата това сме всички ние, нали властта се делегира от народа на неговите избраници. И за да  се изтрие оня надпис от душите на българите, за да обичаме държавата така, както обичаме родината, трябва да станем истински граждани, трябва да мислим в 1 лице, множествено число, трябва да се обединим около истинските задачи на настоящето. Всички ние сме държавата. От нас, от всички нас заедно и от всеки поотделно зависи да направим България държава, която обича своите граждани и която е обичана от тях – подредена, почтена, законова. Оная чиста и свята република, промечтана в сънища и смърти, в името на която са се вели байраци и обесени юнаци. Не плачеща робиня, а накитена и гиздава невеста, носеща в белите си менци живата вода на бъдещето. Моята свободна родина, моята България!     

 

Мария Лазарова, 12б
Първо място за есе в общоградски конкурс,
организиран от Учебен център „Гений”

Back to top button