Приключението, наречено Istanbul Open 2011

То е едно от най-мащабните световни състезания по карате и едно от най-вълнуващите ми преживявания. Започна на 14 септември.

В очакване на пристигането каратеки и треньори геройски пропътувахме дългия път, като не оставихме и минута спокойствие на малкото спящи в автобуса. След пристигането ни пред хотела получихме добрата новина, че ще бъдем настанени, щом стаите ни станат готови. Веднага след това получихме и лошата – че това ще стане след около 9 часа.
…Но това не можа да промени (много) настроението ни и решихме, че няма нищо по-забавно от това, да направим дълга разходка из големия град. Тръгнахме към плажа, където някои искаха да се пекат. За мое щастие фактът, че нямаше плаж, а огромни камъни, и това, че нямахме много време, ни накара да продължим разходката. След дълъг преход (по може би най-стръмния баир в цял Истанбул)

стигнахме до „Света София”, българска църква

Мога да кажа (с почти никакво преувеличение Smile), че това е една от най-странните и интересни сгради, които съм виждала. От всички страни на църквата стърчаха кули с остри върхове, а вътрешният двор беше ограден с невероятно красиви колони и изрисувани куполи. Освен всичко това, размерите на този културен паметник бяха огромни. След престоя ни в двора на църквата (не влязохме, защото имаше много чакащи) се отправихме към „Синята джамия” и Капалъ чарши, най- големия пазар в града. Пред джамията (която за съжаление на мнозина не беше синя) се издигаха огромни плочи с надписи, разказващи историята ѝ. За нещастие и нея не можахме да разгледаме отвътре, но външният й облик беше повече от впечатляващ. Продължихме.
Когато влязохме в пазара, направо ми „падна шапката” колко много тунели и сергии имаше. Втурнахме се да разглеждаме и да пазаруваме. Хората бяха много любезни и топли с нас (доста често повече от необходимото). Постоянно се пазаряха и ни заговаряха. Оказа се, че доста турци говорят нашия език (което допълнително им помагаше да скъсяват дистанцията и да „чупят леда”). След обстойно обхождане на пазара, като по чудо се измъкнахме и се ориентирахме към центъра.
Вървяхме, вървяхме чак до една сладкарничка (намираща се на около 100 метра от нас?!), чието малко прозорче, отрупано с всякакъв вид сладко, ни привлече. След като влязохме вътре, се оказа, че това е огромна сладкарница, където се продаваха всякакви традиционни сладка, а хубави какички ни преследваха с подноси, пълни с локуми, и ни канеха да опитаме.  Натежали, от почерпките и чантите, пълни с баклава и бонбони, излязохме на главната улица, по която се прибрахме в хотела.
Почти веднага се затичахме към стаите. Тук е моментът да вметна, че чакането за настаняването си струваше Smile. За секунди се изстреляхме в баните, а след около същия брой секунди бяхме изкарани оттам (трябваше да отидем в залата, където щеше да се проведе състезанието, за да минем кантар) и се бяхме натоварили обратно в автобуса. След поредното ни връщане в хотела всички отидохме на вечеря (на която „събрахме очите ” на домакините с количества изядена храна), а след нея още в 9 часа заспахме (паднахме като круши), „пребити” от път и емоции.

В ранни зори на 16 септември пристигнахме в спортната зала

Зала, събираща 6 татамита (терени), отрупана с балони. Зала на 2 етажа – на първия вървяха срещите, а от втория можеше да се наблюдава. Зала, в която се влюбих Smile! Организацията беше отлична –  програмата се спазваше, имаше табели, които ни отвеждаха до съблекалните, залите за тренировки и главната зала.
Състезанието започна със срещите по ката (изпълнява се от 1 човек и показва различните техники, използвани в боя) и продължи със срещите по кумите (боя). На ката се класирах 5-а, като паднах от туркиня. На кумите играх с рускиня, като не ми стигнаха 15 секунди да поведа в резултата. Срещата завърши 6 на 4. Като цяло състезанието беше на много високо ниво, а най-добрите държави бяха Турция, Иран, Египет и Русия.
Не може да се опише чувството, когато се запознаваш с толкова много нови хора, живеещи по цялото земно кълбо, и само след ден трябва да се разделиш с тях. Станахме доста близки с каратеките от индонезийския отбор. Мисля, че те ми липсват най-много.
Състезанието завърши и ние трябваше да тръгнем обратно към България. Спомените и времето, прекарано там, са страшно ценни за мен, надявам се, и за другите.

Пристигането ни на българската граница

беше съпроводено от проблем с паспортите и двучасово чакане на митницата (което породи шегички за нашата организация и култура). Най-сетне минахме границата, а след няколкочасов път стигнахме и до София. Оттам трябваше да „прелетим” до гарата, където се наложи да тичаме и да пререждаме хората на касите… влакът ни тръгваше след 5 минути.
Прибирането ми вкъщи ми се стори като в рая. Въпреки прекрасното изживяване и доброто представяне… е, вкъщи си е най-хубаво!

Магдалена Иванова, 10з



Вие познавате Магдалена, защото ние многократно сме разказвали за нейните спортни успехи, защото тя е спортист от международен ранг. Тя споделя впечатленията си, но някак между другото споменава резултата. Затова ние я поздравяваме за поредния й успех – на това Световно първенство тя е пета. Бъди все по-добра – и в спорта, и в писането!

Back to top button