Жени Кайзер: „Сега е шансът на тези, които имат желанието и енергията да променят”

Жени Кайзер е бивша журналистка в „Дойче веле”, любознателна пътешественичка, организаторка на благотворителна дейност за България и интересен човек. Представители на нашия вестник се срещнахме с нея, за да си поговорим за живота и журналистиката. Тя ни разказа историята си – вълнуващ разказ за това, как дори и във време на трудности с целеустременост и желание за развитие и промяна може да се постигне много.

 

Тя е едно от децата на социализма

Жени Кайзер е един блестящ пример за успяла жена, родена в трудни времена, силна, преборила се за кариерата си и живота, който иска, въпреки обстоятелствата. Родена през 1946 година – по времето на социализма, в центъра на столицата, Жени Кайзер прекарва детството си в София. Отгледана е от майка си, журналистка в спортен вестник, и германската си баба. От малка знае немски, благодарение на баба си. Запознава се с баща си чак когато е във втори клас, защото дотогава той е бил политически затворник в Белене. Вече на 31 години, омъжена и с 2 деца, Жени решава да напусне държавата ни и заминава за Германия. България става тясна за любознателната млада жена. По това време веднъж напуснеш ли, нямаш право да се върнеш обратно, но тя прави своя избор и заминава при майка си – Бистра Георгиева, която от известно време вече е в Германия и работи в „Дойче веле”.

Въпреки познанията си за немския език и култура, за Жени е трудно да намери работа в Германия с българското си образование и тя започва като рецепционистка в хотел. След пенсионирането на майка си вече е журналист в „Дойче веле”, защото правилата на медията не позволяват хора в роднински връзки да работят там. „Журналистиката в Германия не е наука, а занаят – казва Жени – така че след преминаването на няколко обучителни курса безпроблемно се справях със задълженията си. За мен атмосферата там беше много интересна. Представете си една сграда от 30 етажа с шест асансьора и само при пътуването в асансьора се засичаш с индиец, китаец… Просто целият свят на едно място… „ „Сега съм пенсионер и се занимавам с благотворителност. Работя по един социален проект – точно това ме доведе и в България.

В Германия всеки двадесети е доброволец и има много и разнообразни проекти в тази сфера.” На въпроса ми защо се занимава с благотворителност, не й беше трудно да ми отговори: ” Израснах в трудности и бяхме много бедни – така беше в онези времена, живеехме в т.н. „комуналки” – имало е период, в който сме били 13 души под един покрив. Аз учех пиано от 5-годишна, но нямах такова вкъщи, и една организация от Германия ми изпрати пиано. След време, когато отидох там, се обърнах към тях и им казах, че както преди години те са ми помогнали, сега искам и аз да го направя. Когато човек е усетил колко е важно да се помага или колко е нужно това, непременно ще отдели време да направи нещо за другите.” 

– Разкажете ни за живота по времето на социализма, за нас това време е само страница от учебник по история!

– Това беше една затворена система. Българският лев нямаше никаква стойност. Като парите от „Монополи”. Той имаше стойност само на територията на България и не можеше да се заменя, понеже се печаташе, без да има покритие. Което означаваше, че внасянето на стоки от другите страни беше на принципа на размяната – както преди в историята, когато е нямало пари. Тази система функционираше на едно много ниско ниво. Не бих могла да изброя 10 различни продукта, които се продваха в магазините. Интелектуалният труд беше принизен на много ниски заплати, а производствените работници получаваха повече от един лекар например.

– Какво се е променило в България, как я виждате сега?

– Правя сравнение с преди ’89-а година. Намирам я по-пъстра, по-раздвижена, сега има повече шансове, бих се радвала да е и по-млада – с повече деца. Преди България беше в една система, която я улесняваше до някаква степен, улесняваше и хората, които не бяха индивидуалисти и нямаха инициатива и желание за промени. За тези хора тогава беше по-лесно. Сега е шансът на тези, които имат желанието и енергията да променят, да правят нещо и съдбата е в ръцете на младите. Би ми се искало да има повече толерантност между етносите. В България хората са пъстри и различни и не би трябвало да има разделяне и дискриминация между тях.

– Прочетохме за вашата изложба „Червено”, която е била във Варна. Защо точно изложба и защо точно в червено! Разкажете ни за нея!

– Изложбата трябваше да е в София, на бившия булевард „Сталин”, но нещо не се получи, затова я направихме във Варна – бившия град Сталин. Казва се така, защото не само моето израстване, но и на моето поколение беше белязано от червения цвят. Червено беше знамето, връзките на вратовете ни… Приказен цвят, но когато ти го натрапват, го намразваш автоматично особено когато си млад. Но червеното е един много красив цват. Аз пътувам много. Била съм почти навсякъде и представих снимки на червения цвят от различните места по света. Това не беше само фотоизложба, беше концепция. Започваше с една черно-бяла снимка как ни дават пионерските връзки, задраскана с един червен кръст. Направихме една дупка и пуснахме в нея червена мрежа, в която плуваха червени рибки и до нея едно момиченце, облечено в червено, ги ловеше, имаше стена с фламенко танцьори, направихме шествие с червени балони из града и завършихме с вечеря, на която от покривките до яденето всичко беше в червено. Идеята е да покажем и красивото в червения цвят.

– Като положителен цвят ли се приема червеното сега? А преди?

– Това е цветът на живота, на кръвта, на страстта. А колкото до „преди”, мисля, че и на вас, ако ви налагат един цвят, една дреха например и ви ги натрапват, типично за едни млади хора, ще го намразите. Така съм и аз и моите връстници.

– Вие сте обиколили света. Кое място най-много ви хареса? Има ли много червено по света?

– В Китай има най-много червено и другата много червена държава е Австралия, защото има червена почва. А колкото до това, къде най-много ми харесва, знаете, че всеки си има места, които мечтае да посети. Като малки на улицата често си играехме на държави и аз от там бях научила за Мадагаскар и мечтаех да отида там. На петдесетия ми рожден ден съпругът ми ми подари екскурзия до Мадагаскар. Друга държава, която ми беше мечта, е Аржентина. Мисля, че това е много интересна дестинация не само заради аржентинската култура, а и заради историята и природата.

– Каква е разликата между българската журналистика и тази в чужбина? Имаме ли днес цензура, какво е качеството на новините?

– Аз следя българските медии. Различно е! Например в Германия ние имаме много строго разделение между обществено-правна телевизия, както е при вас БНТ; при нас тя се казва обществено-правна и се издържа от таксите, които всички плащаме. Имаме и медиен съвет, в който са представени всички групи, различни професионални съюзи, женски съюз, които следят да бъде уравновесена цялата програма. Другите медии са частни. Същото е и при радиото. Вестниците са по-различни. Те са по-комерсиални. Различното от българската журналистика е, че ние имаме редакционен кодекс. Още при постъпването на работа, освен договор, подписваме и този кодекс, в който са посочени всички точки, които трябва да спазваме. Да няма дискриминация, да са уравновесени и доказани новините. Нямаш право да пускаш новина, ако нямаш минимум два източника. Това е разликата. Тук прекалено бързо излизат новините. И по-скоро отиват в посока сензационно. Така се губят 2 неща – уравновесеността – кое е по-важно, кое по-маловажно, политизирани са, губи се проблематиката на хората. Пълни са с новини за звездите ви, за хора, които не играят голяма обществена роля, а какво става с нормалния човек? За сметка на социалното във вестника се пише за сензационното, бляскавото, лъскавото… Също така не може да използваш научни понятия и термини и уличен език, защото така не помагаш на читателя.

– Какво бихте посъветвали настоящите и бъдещите журналисти на България?

– Това е една интересна професия, има безкрайно много възможности, разширява кръгозора, среща те с много интересни хора, много обогатява. Благодарим на Жени Кайзер за възможността да общуваме с нея! До нови срещи!

 

Весела Маринишева 10л

 „Дойче веле“ е германска международна медия, включваща телевизия, радио и информационен портал в интернет. Тя предлага радио и интернет съдържание на 30 езика, а телевизионната програма е 24-часова и е на немски, английски, арабски и испански език. Целевата група на медията са хора с интерес към Германия и Европа, особено тези, които могат да имат влияние в страните си. Зрителите и слушателите на „Дойче веле“ в световен мащаб през 2011 г. са над 86 милиона души седмично. Сградата на радиото се намира в Бон, а на телевизията – в Берлин. От 1 август 1963 г. има българска редакция. „Дойче веле“ се финансира от правителството на Германия с пари от данъци. В медията работят близо 1500 души от 60 националности.

Back to top button