За големия спорт и малките неща в живота

За големия спорт и малките неща в живота разговаряме с нашата съученичка Магдалена Иванова от 9з клас

На нея пишем Шест + този път. Тя се качи на най-високото стъпало в Републиканското първенство по карате, проведено в края на миналата година в Добрич. Състезателката спечели първо място за девойки във възрастовата група 14-16 години и стана републикански шампион. Дълъг е списъкът на нейните успехи в бойното изкуство. Тя е носител на националните купи за 2004, 2005, 2007 и 2008 година. На Балканското първенство в Гърция през 2006-а се нарежда на пето място, а през 2009-а в Турция – на трето. Магдалена записва името си и в спортната история на европейските шампионати – през 2005-а в Италия заема второ място, през 2006 и 2009 година, съответно в Италия и Турция – трето. Носител е на интернационалната купа за 2010 година, а на международния турнир в Македония през 2006-а е на второ място. На пето място е на турнира за световната купа, проведен във Варна през 2007 година. Най-перспективен състезател за 2006 година е отново нашата съученичка, която има и две номинации за спортист на годината, както и награда за достойно представяне на страната ни на Балканско първенство. Разговаряхме с нея, за да ви разкажем колко интересно момиче е тя, от колко много неща се интересува и как големият спорт не й пречи да се радва на най-малките, но най-истинските неща в живота.

– Отнема ли ти много време големият спорт и пречи ли на ученето?
– Ами не много. Всъщност зависи – преди състезание повече, защото има по-дълги тренировки. Дори по 2-3 пъти на ден по два часа и половина, направо те изцеждат. А гледам да не смесвам едното с другото. Има си време за учене, има и за тренировки.
– Занимаваш ли се и с друг спорт?
– Не. А, по едно време тренирах джу-джицу, обаче после се появи травма в кръста и спрях, защото няма как да се хвърлям. Джу-джицу е смесица между карате и джудо. Има файтинг и дуо система. Файтингът е бой в началото, има време за техники и се бележат точки, а после се преминава към хвърлянията и ключовете. Аз съм играла дуо само защото бях малка. Дуото е показване на техники, като и двамата партьори знаят какво правят и се пазят от контузии, там се хвърлят и ключове пак, ама аз съм го тренирала много малко, около 2-3 години, защото не ме бива в хвърлянето.
А като малка пробвах в латиноамериканските танци, но бях много зле и се отказах.
– В отбор ли тренираш или сама?
– Ами, по принцип съм в отбор, обаче не винаги мога да ходя на тренировка с моята група и затова ходя когато ми е удобно – сама.
– Чувстваш ли се близка със съотборниците си?
– Да, не с всички, обаче с повечето сме в добри отношения.
– Ходила си в чужбина да се състезаваш. Разкажи ни къде точно, както и нещо интересно от пътешествията, което никога няма да забравиш!
– Да, пътувала съм, ама ..ааа, поред не да мога да ти изброя страните. Значи бях на 9, не…, това не беше първото със сигурност, значи в Италия – два пъти, в Турция – миналата година, не, по-миналата всъщност беше, в Гърция, Сърбия, Македония, това е май, а, и Румъния.
А истории много има. Ще ви разкажа за един мой рожден ден в Италия, беше много интересно. Към 1-2 часа през нощта свършиха финалите и докато се приберем, стана 3-4, тоест рано сутринта. И всички отидоха да си лягат. А аз ставах на 10 години и ми стана много тъжно – как всички ще си лягат, та аз имам рожден ден, нали?! Много, много ужасно беше! И се прибирам и аз в стаята една такава, почти ревяща, нещастна и изведнъж всички излязоха от стаите си с една поничка (не намерили торта и купили поничка от Италия) и една свещ и ме поздравиха. Разплаках се, но от щастие. Никога няма да забравя този свой рожден ден.
Сещам се и за друго. Пак в Италия, в центъра на Рим имаше един мим, беше голям студ, пара излизаше, докато дишаш, а на него не му излизаше никаква пара от устата. Аз нямах 9 години и се чудех сега този жив ли е, защо при него не е като при нас. Споделих с тати, а пък той ми каза да го попитам, щом ме интересува. И аз, лудата, отидох и го дръпнах за ръката, попитах го: „Извинете, вие жив ли сте?”. Мимът, както си стоеше и не мърдаше, изведнъж отговори на български, че е истински. Така се намерихме, по български, в Италия. Много се изплаших… и така. (смее се) Не съм ходила обаче в Япония и си мечтая да отида там на състезание.
– Колко и какви награди си печелила от състезания и коя титла ти е най-висока?
– Колко, не мога да ти кажа. Към 50-60 медала, 3 плакета и една статуетка(небрежно). А що се отнася до титлата, предполагам, че най-високата е на световното във Варна. Мисля, че беше 2006 година. Ама съм 5-та. Там бяха над 100 човека и съм много горда със себе си.
– Можеш ли да ни пообразоваш малко и да ни изброиш цветовете на коланите поред?
– Е, мога, разбира се – бял, жълт, зелен, два сини, три кафяви, черните се делят на данове, там първи, втори, трети и така са 10 дана. Аз съм с втори син, не съм ходила от 4 години на изпит за колан, не мисля и да ходя (смее се). Нещо не ме влече това – трябва да се учат изискванията, да ме питат разни неща, като че съм в 3 клас…
– Обичаш ли да гледаш карате по телевизията?
– Ами всъщност не. Предпочитам бокс, не знам защо.
– Смяташ ли да се занимаваш професионално с карате?
– Професионално, едва ли. По-скоро искам да уча, да завърша добре и оттам нататък, каквото стане. Не съм мислила чак толкова далече все още.

Лично

– Каква музика слушаш?
– Ами…,значи, не ми идва някак си да го кажа, но все пак ще кажа, като ме питате – emocore, screamo,metal-emo-core, punk rock, post punk, hard rock, grunge, trash metal, black metal, alt rock, alt punk, metal rock.
– Имаш ли си хоби?
– Да, много обичам да спя. В час, в междучасието, вкъщи. Много обичам и да чета книги и…?! учебници. Всички учебници съм ги прочела, преди да започнем училище. Обожавам биографични и автобиографични книги. Последната, която прочетох, е „Истината за Металика”.
– Имаш ли си гадже?
– Не. (смее се, ама то не е смешно – кой смее да й стане гадже?!)
– А харесваш ли си някого?
– Сега това искаш да го пишеш във вестника ли? Ужас. Ами харесвам един, двама, трима. (смее се).
– Разкажи ни нещо за своето детство!
– Ами, през детството си не бях особено пораснала(смее се). Не, сериозно, значи като цяло бях много послушно детенце, обаче се биех здраво на моменти. Когато съм била малка, тати пропускал страници, докато ми четял от детските книжки и се наложи да се науча да чета сама, за да разбера историите – и затова чета от 3-годишна.
– Имаш ли си домашен любимец, как се казва и слуша ли те, или ти него?
– Да, имам мини дакел. Казва се Астра. Слушаме се взаимно (смее се). Примерно, тя, като ми изяде някой чехъл, книга или бележника в 7 клас, аз й се карам. Понякога пък тя е недоволна и аз слушам. Така се разбираме двете.
– Пожелай нещо на читателите на вестника!
– Да се занимават с повече спорт и да го правят така, че да не пречи на училището. И много здраве и гаджета!

Николета Цанкова 9з
Венеция Вълчева 9з

Back to top button