Общоградски литературен конкурс 2013 „Светът през моите очи“

За трета поредна година предизвикахме пишещите млади хора от нашия град и им създадохме повод да споделят мисли – те видяха света около себе си със своите широко отворени очи и жадни души, имаха смелостта и самочувствието да кажат какво не харесват и какво искат да променят. Това се случи през май в Общоградския литературен конкурс „Светът през моите очи”. Конкурсът традиционно е посветен на патронния празник на училището и Деня на славянската писменост и култура и е организиран от СОУ”Иван Вазов” и Дружеството на писателите – Плевен. Предоставяме ви наградените творби с надеждата, че ще намерите своята и ще се убедите, че и вие можете не по-зле. Стига само да пожелаете и следващата година ще сте сред участниците, а защо не и сред наградените.
Честито на наградените! Приятни преживявания на читателите! На всички, които вярват в себе си – успех в следващата литературна надпревара!

Камбана

– Стига си гонил свинете! Остави ги да си ровят спокойно – скара ми се дядо Горчо клисарят. – Ела тук!
Гласът му ми се стори строг и побягнах.
– Ела тук, не се бой! – повтори старецът и разбрах, че наистина няма да ми дърпа ушите.
– Ще се качиш горе на камбанарията и ще започнеш да биеш голямата камбана. Само нея и бавно. „Дан – дан!”. Малария, момчето ми. Треска! Няма да бързаш… Хайде, отивай… и… бавно, разбра ли? „Дан –дан”…
Дядо Горчо минаваше за много добър клисар. В цялата околия нямаше като него. И в пеенето в църквата го биваше, и камбаната като забиеше. Горе на звънарната те бяха три. С три различни гласа: „Бим – бам – бум”… Да ти е мило да слушаш. Особено сутрин, когато въздухът е чист и сенките едва тръгват!
Хукнах по дървената стълба. Взимах стъпалата по две наведнъж и запъхтян се изкачих горе. Оттук се вижда цялото село, целият свят. „Дан – дан! Дан – дан!” – повтарях аз заръката на дядо Горчо. Откачих въжето, плюх си на ръцете и го дръпнах силно към себе си. От кога мечтаех да се кача на кабанарията! Нямаше по-щастлив от мен. Пуснах въжето и едно гръмко „дан” огласи селото. Сега – второто. Пак опънах въжето и … „дан”! Почаках малко и нов ек на голямата камбана. Както ми заръча клисарят. Всеки звън на камбаната извикваше радост в сърцето ми. Пълнеше душата ми.
Аз не знаех, че този звън стигаше в долната махала и изтръгваше болка от сърцата на близките на дядо Станьо, когото погребвали този ден. Не знаех, че моето „дан – дан” плискаше сълзи, пронизваше хората, които тъгуваха за тощу-що изгубения човек.

Венеция Жорова Вълчева 11з
СОУ „Иван Вазов”
Първо място в конкурса

Из градските улици

Вървя по улицата. Оглеждам се. От едната ѝ страна виждам големи хубави магазини, Мол, ресторанти, а от другата – по-малки магазинчета, някои изоставени с надпис „Дава се под наем“. Продължавам нататък. Често се срещат бедни хора, седнали на земята да просят. Други свирят със същата цел. Макар че и ние не сме много богати, поне имаме покрив над главите си, а за тях се съмнявам. Жал ми е за тях. Ала и аз нямам много пари. Все пак съм просто едно дете. Понякога им давам по нещо, но друг път натъжена отминавам. А някои хора сякаш не забелязват това. Те се разхождат спокойно, натоварени с покупки. Весели са. Отиват до колите си, качват се и се прибират. Нямат ли сърце!?
Продължавам. На следващата пряка виждам три-четири бездомни кучета. Стряскам се. Защо ли тези същества се разхождат в нашия уж европейски град? Влизам в един от магазините, за да ги изчакам да минат. Правя се, че разглеждам стоките. Замаяна съм от високите цени. Много хора си тръгват, без нищо да са купили – и аз съм от тях. Магазинерите са отегчени от това – личи по лицата им. Излизам. Тръгвам си за вкъщи. Покрай мен минават много хора. Някои от тях гледат крадешком. Сигурно искат да отмъкнат по нещо. В очите им свети огнен пламък. Но той не е искрящ, радостен и искрен като този на малките деца, не, той е създаден от озлобените души. Защо ли? Ами озлобени са от глада, от безпаричието. Притеснено минавам покрай тях, стискайки здраво чантата си. В другия ъгъл на улицата виждам банда момчета. Псуват, пушат, държат се невъзпитано. А са толкова малки! Към тях се присъединяват и момичета. Избързвам.
Вече съм близо до дома си. По улицата минават малки деца. И те просят, ала същевременно се държат лошо и отвратително. Но хора, погледнете, тези „граждани“, които срещнах днес, ще се държат така и в друг град. Та няма ли и там да псуват, да пушат или да просят, или да пазаруват, без да забелязват нищо друго? Ами кучетата? И тях си ги има. Има ги и в другите държави. Възмутена съм!
Почти се прибрах. Минавам покрай къщите. Пълно е с боклуци! Опаковки от чипсове и снаксове, вафли, енергийни напитки и цигари. Ах, и тези цигари! Защо са им на хората? Това замърсяване е отвратително! Миналата година нашето училище предприе инициативата да почисти около сградата. Дори две дамаджани измъкнахме изпод един храст! Сериозна съм! Познавам момчето, което отиде да ги извади – от класа ми е. Намерихме платове, бутилки от… всичко – бира, вода, кола, дори енергийни напитки!
Вече съм вкъщи. Осъзнавам, че щом е така не само в нашия град, в страната, но и в други страни, значи това са световни проблеми. А именно – бедността, замърсяването, лошото възпитание, кражбите, постоянната борба между доброто и злото. Отново се оглеждам. Намирам тетрадка и химикал и написвам този разказ.

Кристина Пеева 7в
СОУ „Стоян Заимов“
Второ място в конкурса
Орехът

Февруари е. Седя на припек на прозореца и гледам двора. Все още има сняг и само старият орех се издига като старец, тромав и почернял, в очакване на първото слънце. По клоните му подскачат врабчета, които лете си поделят къдравата корона с цели ята гълъби, чучулиги, скорци. Унасям се в сладките спомени, когато дворът беше пълен с глъч и смях.
Рядко се събирахме, но пък идвахме всички: ние с децата от София, роднините от Пловдив, племенници, братовчеди. Орехът ни събираше. Тук нареждахме трапезата, тук се смеехме, тук отмаряхме в душните вечери, тук бе нашият малък свят. Виждам мама как се суети в очакване на гости, леля ми как се смее, чичо как ръси бисери…
Стряска ме гласът на внучката: „Бабо, лекарството! Бързо, че закъснявам”.
На баба душицата. Кръстиха я Венеция – на мъжа ми. Но природата беше решила да прилича на мен. Между нас имаше специална връзка и много, много обич. Само тя ме подкрепи, когато поисках да се върна в бащиния дом на стари години сама.
Сепва ме телефонът: „Бабо, да не забравиш, че днес идват техниците да маркират ореха. Целувки”. Почти на бегом изрецитира и затвори. Сърцето ми се сви. Те идваха и миналото лято с резачките, но не ги пуснах. Щели да отрежат два клона, които пречат на жиците. Нахоках ги. Там, вътре, гнездят стотици семейства птичета.
Облякох си кожухчето, взех бастунчето и затътрих нозе към пейката под ореха, настаних се в моя свят. Боята ѝ се беше поизлющила, но това беше любимото ми място в целия двор. Виждах като на длан мамината градина, реката, горния скат на селото. Тук мама и татко посядваха за кратка почивка, тук събирахме едни такива големи и весели тикви, тук си пиехме кафето с комшийки, тук играеха внуците ни.
Орехът беше почти на двеста години и аз тайно се надявах да дойде някой здравомислещ и да сложи табелка „Природозащитено дърво”, а те щели да го „фризират”. Не усетих кога момчетата дойдоха и започнаха да режат. Всеки тупнал клон се забиваше дълбоко в мозъка ми и оставаше кървава диря. Светът около мен се разкъсваше малко по малко с всеки клон на земята. А сърцето направи два пъти „туп – туп” и видях отдалече майка ми, баща ми, върволица роднини и познати.
…………………..

Вечерта, когато внуците се прибраха, намериха старицата паднала до пейката. Беше вперила поглед към ореха, към света и блажена усмивка се разстилаше по сбръчканото ѝ лице. В дланта си стискаше едно почерняло орехче, подало се изпод снега. Старият исполин беше разперил клони над нея като страж за последен път.

Венеция Вълчева 11з
СОУ „Иван Вазов”
Първо място в конкурса

Светът през моите очи

Възможно ли е да се опише склонността на съвременния човек да се отдалечава от истинските неща в живота, от любовта, и да потъва в отчуждение и материализъм? Каква житейска формула ни е необходима, за да се замислим върху любовта между хората и да открием магическото пространство, в което нашата чувствителност може да се прояви, освободена от фалш и социални маски? Може би ни трябва някакво вълшебно оръжие, което да отключи дълбоко скритата красота на душата и емоционалните преживявания на сърцето, така нужни в един свят, лишен от креативност и възвишеност. Истината е, че трябва да се научим да обичаме и ценим живота извън сферата на материалното, а в целия му блясък от щастие, усмивки, идеали, успехи и ценности, но и болка, разочарование и сълзи… Да обичаме света, какъвто трябва да бъде.
Всеки отделен човек вижда света по свой начин, воден от различни стремежи, мечти, разбирания и ценности, но всички гледни точки биват обединявани от едно – реалното измерение на света, където властват грехът, покварата, робството, войната. Светът през моите очи е светът, който искам да бъде, може би съществуващ само във фантазията, но със сигурност красив, оригинален и добър. Свят, който създавам сама за себе си и в който се побират моите възгледи и моите нравствени понятия, място, където има Бог, личен избор, свобода на словото, чувствителност, доброта, искреност и амбиция за постигане на личните стремежи и мечти. Защото всеки от нас е в правото си да живее и създава своя свят по начин, чрез който може да изрази най-добре самия себе си и своите виждания за живота.
Живеем в общество, което поощрява стремежа към превъзходство и предимството на свитите юмруци. Последиците от това недоверие и отчуждение пък пораждат изпразнено от съдържание потискащо общуване. Този свят определено не е убежище на душата на онези хора, които са интелигентни и улавят истината, оригинални и плават през живота със собствен стил, и чувствителни, защото изграждат взаимоотношения с открито сърце. Затова именно чрез силата на тази чувствителност аз избирам да видя света през моите очи и да създам един по-красив негов оттенък.
Аз избирам да виждам света чрез неговата красота, а не рушителна способност.
Нека сравним света с пролетния дъжд. В очите на градския човек дъждът е признак на лошо време, пречка в рутинните дейности, депресиращ, студен… За обикновения селски работник обаче дъждът е благодат, дар от Бога, символ на благоденствие и плодородна година. Душата на градския човек е снизена до границите на грубия прагматизъм. Душата на трудолюбивия селянин грее дори при вида на цъфнало красиво цвете.
В малко по-глобален план светът е белязан със същите характеристики. А това, как ще го видиш, зависи от душевната нагласа – дали тази на грубия прагматизъм, или тази на душевна ценностна пълнота, зависи от личностната ни индентичност. Истината е, че там, където човек съхранява богатството си, там крие и сърцето си, там се вижда и светогледът му. Аз виждам света през очите на вътрешното си богатство, което пазя най-силно, което отговаря на исканията на сърцето и стремежите на душата, богатство, което оставя спомена вечен и което отваря красотата на света за мен, богатство, което ме прави щастлива и по-добра!
Свикнали сме да оцеляваме в градската джунгла, където има толкова много дънери с име и фамилия, но без магията на изненадата, на хармонията, на красотата и чувствителността от света на растенията, винаги изпълнен с поетични намерения, приканващ към по-добър живот. За мен това не е достатъчно. Мечтая да видя света не като джунгла, а като гора, където всички дървета носят свое име. Всички! Засадени с любов и родителска грижа. Мечтая да видя света като гора, където растенията могат да се научат да съжителстват и да уважават всички нейни жители, да не се взаимонараняват. Това е мечта, проводник на нови реалности, която мога да си позволя като човек, стремящ се към по-доброто. Защото ако аз допусна, че светът може да бъде видян като тази мечта, то утре ще заразя и втори, а той и трети… Нека разпространим заразата на по-добрия свят! Нека разпространим и вируса на душевната красота, който ни позволява да виждаме и преценяваме света с хубавите му качества, който ни придава достатъчно сърцатост, за да се възхитим от тихия пролетен дъжд!
Малкият принц посочва скромно на своя език на откритията, че „същественото е невидимо за очите”, тоест животът крие най-ценните си тайни, като ги представя пред очите ни. Не можем да излекуваме света от нещастията, но можем да живеем весело. Можем да се мотивираме да подобрим своя живот, защото смисълът на живота е именно този, който му придаваме ние, именно начинът, по който го виждаме.
Светът през моите очи е „невидимото за очите” , но вградено в душата и сърцето. Искам да живея, а не да съществувам!
Силата на нашите желания, креативните и единни отговори, които си позволяваме да приемем, винаги ще бъдат основата на нашия светоглед. Раят не се подарява на никого, ако сам не се е осмелил да го построи, макар и само в мечтите си!

Александра Стоянова 11з
СОУ „Иван Вазов”
Второ място в конкурса

Светът през моите очи

Светът за мен е като цвете. Като една детска топка. Едно дете има всякакви мисли в главата си, то има въображение. Децата знаят много повече от хората. Децата са пълни с изненади. Те вярват в това, което хората не знаят.
Хората се обичат, но се обиждат. Защо трябва някое момче да нарани сърцето на момичето, което го харесва! Аз не знам. Но момичето може да заплаче и да се затвори в себе си.
Това може да се случи и с дървото. То също има сърце и ако не се грижим за него, то ще изсъхне. Така е и сърцето на детето.
Всеки човек си има майка. Майката е най-доброто нещо на света. Тя ни помага във всички трудности и ни учи кое е добро.
Има хора, които са богати, но не се разбират вкъщи и само мислят за пари. Има и други хора, които нямат пари, но се разбират и обичат, защото знаят, че най-важното нещо е семейството.
Християна Тасева 4a
СОУ „Иван Вазов”
гр.Плевен

Моят свят

Моят свят е странен, но за мен си е забавен!
Той се състои от моите мечти.
В Космоса да полетя, да се спусна под земята.
Връх висок да изкача, да се гмурна срещу вълната.

Да се телепортирам на звезда
и да открия края на света.
Искам ракета да сглобя и
да скоча с парашут от голяма височина…

Има и още много неща!
И дори да са странни моите мечти,
аз си ги обичам.
Обичай своя детски свят и ти!

Христина Съйкова 4а
СОУ „Иван Вазов”
гр. Плевен

Светът през моите очи

Ако можеше да видиш само
света през моите очи,
там щеше да откриеш само
едно небе и хиляди лъчи.

С крила на волна птица
издигам се над хорска суета,
надежда да даря на всички
дечица по тази красива земя.

И нека тичат волни и щастливи
под небесната цветна дъга –
там, където полята миришат
на китни дъхави цветя.

Да има всяко
дом, семейство, топлина.
С пълни шепи да събира
от земните блага.

Моят свят е всичко,
към което се стремя.
Той е пълен с обич
и ме кара да летя!

Сияна Максимова 5б
СОУ „Иван Вазов“
Първо място в конкурса

Светът около мен

Пеперудите хвърчаха
и цветята разцъфтяха.
А светът около мен
заживя щастливо с мен.

И поточе ромоли,
нейде бяга, нещо гони.
Славейчето чурулика
нова песен за иглика.

Слънце грее над земята,
топли житните зрънца.
Зайци скриха се в гората,
с разтуптени сърчица.

Радост весела настана,
пролетта дойде завчас.
И светът около мен
заживя щастливо с мен.

Ивелина Иванчева 1д
СОУ „Иван Вазов”
Първо място в конкурса

Back to top button