Конкурс „Агресията в мен и около мен“

Агресията в мен и около мен

Агресията съществува… и въпреки желанието си да накарам хората да мислят обратното, не мога. Не мисля, че има смисъл някой да се опитва. Агресията е факт. Тя е в мен, в теб, във всички нас. Тя ни прави по-лоши, но и ни служи като защита, като щит, който ни пази от атаките на другите агресивни.
Понякога преувеличаваме нещата. Започваме да ги представяме в друга светлина. Тормозим се.

След като агресията е във всеки от нас, не е ли тя нещо нормално за човека? Не е ли по-страшен фактът, че оставяме агресията да ни управлява и да решава вместо нас как да действаме в дадена ситуация? Не е ли по-голям проблем това, че ние не можем да контролираме агресията си, отколкото наличието на самата агресия?
Но, както животът ни е научил, за всеки проблем се намира решение? Дали можем да живеем по-добре? Защо не? Дали можем да избегнем агресията? Защо не?
Имам теория. Можеш да промениш всичко, стига да искаш…
Това важи и за агресията. Не ѝ ли обръщаш внимание, тя изчезва от теб. Не напълно, но поне от части. Не я ли търсиш, не я и откриваш. Опитваш ли се да я изтриеш от себе си – успяваш. Просто трябва да затваряш очите си за нея и да ги отваряш широко за слънчевите неща.
Усмихвай се по-често. Прави повече от нещата, които ти носят наслада. Не разчитай на чуждата оценка. Радвай се на небето, на светлината, на даденостите, на живота. Не обръщай внимание на клюките. Бъди какъвто искаш да си. Мисли позитивно. Взимай решения със сърцето. Бъди щастлив. Обичай.
Сигурно си мислиш, че съм още дете. Че животът, пречупен през погледа на дете, през моя поглед, е розов. Знам, че не всичко е наред… Знам, че не можеш да примижаваш очи пред лошите неща и да се правиш, че те не съществуват… Знам, че не можеш да чувстваш само доброто…
Има неща, които не си заслужил, но въпреки това ти се случват. Чуждата агресия те напада, задушава, и поражда в теб твоя собствена. Но, когато поредната гадост се появи от нищото, и ти за сетен път се почувстваш смазан и затиснат от проблеми и сложните им решения, затвори очи.
Затвори очи и почакай агресията ти да заспи отново в теб.. . Представи си, че се гледаш в огледало… Какво виждаш? Ако виждаш спокойното си лице, значи, че вече си победил агресията. Ако виждаш обаче изкривено, от грозна гримаса, лице – загубен си. Повален от агресия.
Да живееш в свят, без агресия, е нереално. Да се заблуждаваш, че агресия не съществува – глупаво. Да не допускаш да проявяваш агресия – достойно. А не проявяваш ли агресия към другите, не предизвикваш ли тяхната към теб, ти си свободен… Освободен от собствената си агресия…

 

Магдалена Христова Иванова, Хз клас, СОУ „Иван Вазов“
първо място в конкурса „Агресията в мен и около мен”

 

Агресията в мен и около мен

Агресията – „преднамерено действие, насочено към увреждане на друго лице” (Карл Шейвър), „отговор, имащ за цел увреждане на жив организъм” (Джеймс Долард) или просто инстинкт за самосъхранение?
Тя идва винаги, когато желаем да бъдем чути, когато нещо е в разрез с нашите желания и ценности, когато е нужна промяна на нещо в живота ни. Агресивни сме тогава, когато прекалено дълго време сме задържали гнева, стреса и други силни емоции. И в тези моменти човекът решава да се „бори” с агресията, вместо да се освободи от нея. Причината за това е, че той изпитва потребност да предаде някакъв смисъл на живота си, борейки се срещу нещо, което е естествено и необходимо.
Човекът от самата си поява на Земята все се бори. Първоначално за храна и вода, по-късно за надмощие, територия, власт. Този инстинкт е станал причина за появата на оръжията, войната… общо взето на нищо хубаво. Но това не пречи на индивида да продължава това безсмислено съществуване. Създаваме огранизации за борба със зависимости (към наркотици, цигари, алкохол, фейсбук, бургери, кола и т.н.), със затлъстяването, с пиратството, бездомните кучета, котки, плъхове и, разбира се, за борба с агресията. Истината е, че тези организации не могат да помогнат на всички. Първо, защото са твърде малко, и второ, защото за целта е нужно да познаваме добре себе си, да имаме самоуважение и самоконтрол. Нужно е да знаем, че животът ни има стойност, че мнението ни е важно, но и че не винаги нашата воля стои пред чуждата. Трябва да можем да определим в кои ситуации ни е позволено да повишим тон и къде можем да блъскаме, удряме и ритаме. Местата, които са подходящи за освобождаване от агресията, са фитнеса, залата за бокс, футолния терен и др.
Най-важното при агресията е да я владеем, да изпускаме гнева си, когато е удачно и да се стараем да казваме нещата в момента, в който ги мислим, стига това да не обижда и наранява околните.
Глупаво е да си забраняваме нещата, които ни правят щастливи само защото някой, който е нямал по-добро занимание, ги е нарекъл неморални или просто изкуственият етикет изисква да се откажем от тях. В един момент, след като години наред сме таили чувствата си, лишавали сме се от удоволствията и сме трупали негативизъм, избухваме. Точно с тези неочаквани изблици на гняв нараняваме най-много хора, и то такива, които са невинни, защото истинските виновници за яда ни отдавна са останали в миналото ни и едва ли още са в нашето обкръжение.
Цялото ни общество е натровено с омраза и лошото е, че вече свикваме с нея. Вместо да си помогнем, откривайки причините за появата й и начините за нейното преодоляване, ние ставаме нейни жертви. Използваме я, за да наложим волята си над по-слабите, защото някой по-силен я използва срещу нас, за да ни подчини.
Пътят на агресията е един безкраен кръговрат. Майката възпитава своя син с агресия, мъжът „доказва” на жената, че я обича, използвайки насилие. Дори хората, които би трябвало да се грижат за мира и обществения ред, използват насилие.
Когато шефът ти иска нещо от теб, той държи да ти покаже, че стои по-високо в социалната йерархия, ти не можеш да му викнеш, той е дразнител, но ти нямаш право на реакця. Прибирайки се вкъщи, на вратата те посреща жена ти и иска да свършиш нещо. Сега тя е по-слабата, а ти имаш надмощие. На нея можеш да се скараш, въпреки че тя не е виновна. Тя не отвръща със същото, защото точно в този момент минава съседката, а крясъците и скандалите не говорят добре за едно семейство. Ти влизаш и
лягаш. Остават децата. Те са най-слаби и най-беззащитни и се превръщат в буфер на цялата негативна енергия на родителите. След време тези деца ще пораснат и ще създадат същите семейства… И този цикъл на омраза, агресия и насилие се затваря.
Човекът, най-разумният вид на планетата, все още не умее да владее своя разум, не може да се справи със състоянията на тъга, тревожност, агресивност, гняв, избухливост. Той не е в състояние да ги накара да работят в негова полза и да бъдат инструменти в ръцете му. Човекът създава в ежедневието си всякакви стандарти – за щастливи кокошки, крави, овце, дори се опитва да наложи стандарт за щастливи хора… Но всички тези опити за поставяне на етикет и за вкарване на живота в рамка само ни правят още по-нещастни.

Шенай Ханс Шуберт, Хб клас, СОУ „Иван Вазов”
второ място в конкурса „Агресията в мен и около мен”

Агресията в мен и около мен

Застанала пред огледалото, се питам, ако го счупя, ще изпитам ли болка, по-голяма от вече изпълващата ме? Ако го разбия, ако го пръсна на хиляди парченца, ще се почувствам ли по-добре?
В съзнанието си продължавам да руша огледалото всеки ден. Нахвърлям се върху него. Изливам целия си гняв върху него…Болката си…Разочарованието си.
Почти усещам пулсиращите рани по дланите ми, капките кръв, които се стичат по ръцете ми… Миризмата на желязо и сол, която лъха от кожата ми…
Иде ми да пищя. Да викам… Единственото ми желание е да остана сама… Някъде, където никой няма да чуе крясъците ми. Някъде, където никой няма да се интересува, че аз съм момичето, чието главно желание е да пищи! Да пищи, докато остане без глас. Докато очите й се насълзят… Докато кръвта по дланите й изсъхне…
Защото няма кой да спре целия този ужас. Целият ужас, който изпитвам… Защото никой не вниква. Не вниква, че ако моят гняв се изразява единствено в порива да натроша огледалото, то далеч от мен, далеч от всичко, което познавам, има индивиди, чието единствено желание е да накарат повече хора да страдат… Да ги измъчват. Да ги изтезават… Защото това им харесва. Защото им доставя удоволствие… Да виждат страданието, изписано по лицата на жертвите си. Да виждат обидата, да виждат как смачкват самочувствието им всеки ден. Как сриват достойнството им… Как ги унижават…
Обществото нарича това тормоз. Но картината е по-голяма.
Аз го наричам Агресия.
Наричам Агресия това, което съм свикнала да виждам всеки ден. Защото е навсякъде. Наричам Агресия обидните имена, с които назовават хората. Наричам Агресия, бруталната демонстрация на сила. Наричам Агресия – всеки яден поглед, всяко бясно изражение. Наричам Агресия това как физическото насилие е средство за решаването на всеки проблем. Наричам Агресия това, че да гледаш женски бой е нещо обичайно… Все едно е обичайно да гледаш издрани лица и откъснати кичури коса… Все едно това трябва да буди забавлението ти.
Наричам Агресия това, че приятели се тровят един друг, че момичета се наръгват едно друго с нож. Наричам Агресия бясното каране на коли посреднощ, само за да се докажеш, само за да демонстрираш превъзходство… Да спечелиш някакво фалшиво уважение.
Наричам Агресия възможността, която се предоставя на ученик сам да си направи взривно устройство… И той да се възползва от нея, като го постави на катерушка на детска площадка…
Наричам Агресия сбиванията в дискотеките… Наричам Агресия всяко нещо, което води до нараняване … до болка.
А жалкото е, че тя е навсякъде… В жестовете на хората, в думите, в действията, в израженията им… Задушава те. Оставаш без въздух. Парализира всяко твое усещане. И те срива до основи.
Знаеш, че е трагично. Знаеш, че е нелепо, че действителността не може да е такава… Но не можеш да избягаш. Ужасът те преследва. Той е там сутрин, докато гледаш първата емисия новини и го заварваш на същото място вечерно време. Чуваш го по радиото. Четеш го във вестниците, дори по уеб страниците. Не можеш да избягаш… Така, както не можеш да избягаш от истината. Така, както не можеш да избягаш от съвестта си…
Застанала пред огледалото, се питам има ли смисъл целият този гняв, цялата тази агресия. И има ли име тя? Има ли име този мрак, тази тъмнина? И, ако има, защо трябва да е моето? Защо трябва да е вашето? Нека бъде нечие друго име. На някой далечен, на някой непознат. На някой, който не може да види през мрака… На някой, който не може да гледа отвъд огледалото.

Валерия Людмилова Личева, XII „а” клас, СОУ„Иван Вазов”
второ място в конкурса „Агресията в мен и около мен”

Агресията в мен и около мен

Агресията постоянно е неизменна част от ежедневието ни. С течение на вековете тя продължава да пропива живота ни. Единствената промяна, която може да бъде отбелязана, е, че проявите на агресия стават все по-чести и по-жестоки. Приемаме самата агресия за даденост, за нещо нормално – вече дори не й обръщаме внимание. Свикнали сме да поемаме върху себе си последиците от чуждата агресия, свикнали сме да прилагаме агресия, свикнали сме да гледаме безучастно как хората около нас стават жертва на агресия. И никой сякаш не се бори срещу това. Аз самата, взимайки под внимание ситуацията, не смятам, че нещата могат да тръгнат в по-добра посока. Няма ефективен начин да спрем насилието, или поне не сме го измислили още.
А дали трябва да е така? Нормално ли е да гледаме съвсем безпристрастно грозни сцени – проява на физическа агресия, по средата на една оживена улица. А проблемът не е само във физическата агресия. Дали може да поставим знак за равенство между физическата и вербалната агресия? Думите също причиняват болка, понякога по-голяма от всяка друга. Една физическа рана зараства с течение на времето – сякаш тялото прощава. Много е лесно да се каже „Извинявай“,но това няма да събере парченцата от разбитото сърце, няма да спре пламъка на обидата, който те изгаря отвътре! Може ли човек да прости, когато е така дълбоко наранен? Не мисля. Повечето хора биха отвърнали на обидата с обида, за да накарат човека отсреща да почувства същата болка като тях.
Има случаи, когато, за да си отмъсти за вербалната агресия, човек проявява физическа. Една обида, последвана от втора и нещата преминават във физическо насилие. И може би това, което ме притеснява повече е фактът, че въпросният проблем се среща не само при деца, но и при възрастни. Моето мнение е, че възрастните трябва да са преминали през доста неща, които да са калили търпението им и сътветно трябва да са и по-сдържани и търпеливи от едно дете например. Но дали аз самата съм права да си създавам това впечатление? Възрастният човек е подложен на силен стрес в работата си и като цяло в ежедневието си и трупа всичко това в себе си. Всъщност, погледнати така, нещата са съвсем естествени и е съвсем нормално отдушникът за цялото напрежение да се изразява в проявата на агресия. Да, това е нормално, въпросът е, че тази агресия, израз на натрупаните вътрешно емоции, трябва да може да бъде контролирана. Не мога да приема за нормално една млада майка да удари звучен шамар на плачещото си бебе, само защото детето я дразни с плача си. А на вас как ви се струва това? Ами, нека погледнем нещата реално: плесник през устата само ще влоши положението, детето ще се разпищи, майката ще се ядоса още повече.
В някои ситуации обаче агресия може да не е изразена само в един шамар през устата. Домашното насилие и „класическите“ случаи на последици от пиянство, например. Виждали ли сте малки дечица с тела, покрити със синини? Как бихте се почувствали, гледайки детските очи, изпълнени с болка, със срам, зов за помощ… и страх, страх от собствените им родители? От самата гледка боли, адски боли…
Друга ситуация, която ми е доста непонятна, е когато един родител се прибере у дома след тежък работен ден и се стига до там, че цялото натрупано напрежение изкарва върху собственото си, в повечето случаи невинно, дете. А една такава караница, която може да премине дори във физическо насилие, погледната от която и да е страна, си е проява на агресия. Не казвам, че родителят, пък и който и да е възрастен човек, трябва да не изразява чувствата си, но най-непонятното в такава ситуация, поне за мен, е защо въпросният човек не насочи изблика си към истинския причинител на предизвиканата душевна „вихрушка“. Разбира се, не насърчавам агресията (и по-точно физическата)върху хората, независимо дали са виновни или не. Но, да си довърша мисълта- в ситуации, когато едно дете бива овикано, когато е невинно, то събира в себе си неположителен емоционален багаж, който се явява като причина за детска агресия.
Разбира се не твърдя, че агресивното поведение при децата е причинено само от отношенията с близките им. Игри, в които детето-играч трябва да убива, филми, в които виждаме как актьорите буквално се колят… В медиите постоянно се излъчват програми, които показват физическо насилие. Да вземем като пример така известния „кеч“. Защо изобщо трябва да се излъчва подобно нещо по телевизията? Независимо дали въпросната програма е показвана през деня или по-късно вечерта, дали съдържа предупреждение, че „не се препоръчва за деца под еди-колко си години“, децата, главно момчета, успяват да я гледат. А гледането на подобни програми определено няма положителен ефект върху детската психика. Дете, което гледа подобно нещо, сигурно си казва:“ Е, какво пък толкова! Кечистите го правят, защо да не мога и аз?“. А аз не смятам подобно нещо за нормално. Как бихте се почувствали, гледайки как деца се нахвърлят върху играчките си, прилагайки „задушаващата хватка на еди-кой-си“ просто за забавление? А замисля ли се някой какво ще стане, когато детето се опита да приложи това върху свой връстник отново заради самото „забавление“? Проблемът е, че едно хлапе в така ситуация няма реална преценка или не се опитва да си направи необходимата такава. Аз самата съм дете и не мога да се похваля с особено реално виждане на нещата, но смятам, че подобно безпричинно насилие си е направо варварско. Да не говорим, че тук става въпрос и за проблем с агресията, а не само за ненужно посегаелство. Не мога да разбера кому е нужно това!
За съжаление, за тези нищо и никакви почти петнайсет години живот, аз самата също съм имала доста причини да се държа агресивно. Нещо, с което мога да се гордея обаче е фактът, че (поне според личната ми преценка) мога да владея успешно агресията си. Не казвам, че никога не се държа агресивно – напротив, правила съм го много пъти, но с граници. Просто знам, че когато съм почувствала, че трябва да се овладея, съм казала „Край!“ и наистина съм послушала собствената си заповед. Има случаи, когато самата аз оставам изненадана от това до каква степен мога да се владея. Понякога обаче прилагам агресия несъзнателно. Говоря за случаи, когато съм отговаряла по-рязко или по-дръпнато на някого, който не ми е виновен като по този начин изкарвам „гнева“си, а това също си е вид вербална агресия. Освен това, колкото и глупаво да е подобно извинение, смятам, че всеки е попадал в подобна ситуация. Никога обаче не бих си позволила да изразя физическа агресия върху някого и най-малко някого, който не ми е виновен за абсолютно нищо. По-скоро насочвам агресията към самата мен, отколкото към някой невинен приятел, изпречил се на пътя ми, защото противното не би ми донесло нищо добро. В повечето случаи обаче преди да се държа агресивно предпочитам да обмисля ситуацията. Това не винаги е възможно, а дори и да е, не е сигурно до каква степен решението ми ще бъде правилно и дали ще бъде прието по правилния начин от заобикалящите ме хора. Ето защо аз самата не бих могла да имам трезва преценка за агресията в мен – човекът до мен винаги може да изтълкува действията ми по различен начин.
Като заключение мога да кажа, че проблемите с агресията могат да бъдат решени, поне до някъде, но всеобщият начин на мислене не помага особено. Не трябва да се притесняваме за чуждата агресия, мислейки нашата за безобидна, защото така не си помагаме. Смятам, че ако всеки от нас се опита да реши личните си проблеми с агресията, животът на всички може да бъде подобрен. Нека не си казваме: „ Защо аз да се опитвам, защо някой друг пръв не положи началното усилие?“, а за разнообразие ние самите да направим това усилие! Аз искам да опитам да се променя, не само заради мен самата, но и заради заобикалящия ме свят, заради самия живот. Смятам да положа нужното усилие, а вие?

Силвия Марио Тачева, VIIIИ клас, СОУ „Иван Вазов“
участие в конкурс „Агресията в мен и около мен”

 

Агресията в мен и около мен

Когато чуя думата агресия, в мен се появяват негативни чувства. Представям си грозни сцени. Жалко, че тези сцени започнаха често да ни заобикалят, жалко, че агресията стана част от ежедневието ни. Тя започна да се среща по домовете, между приятелите, в училищата. Хората вече се изнервят за най-малкото нещо, а това вреди на психиката им. Аз съм заобиколена от агресивни личности и аз самата съм такава, но кой е виновен за това? Ние самите – НЕ. Животът ни прави такива.
Още от малки децата наблюдават интригите вкъщи, слушат караниците, обидите. Понякога самите те са обект на тормоз. Такива семейства обикновено имат финансови и материални затруднения. Но съществуват и такива, в които има дисциплина, родителите не повишават тон и не тормозят своите деца. Така в семейството цари спокойствие и няма причина някой от тях да е агресивен. За съжаление това вече е рядкост.
Защо аз съм агресивна? Защото виждам насилията по улиците, защото гледам телевизия, а в днешно време в повечето предавания и филми има убийства и побоища, а това няма как да не ми повлияе и не мога да го избегна. Чувала съм всякакви неща, някои от които мозъкът ми не е могъл да проумее. Изживявала съм лоши моменти. Всичко това ме прави нервна. Опитвам се да запазя спокойствие, да се контролирам, но не винаги успявам. Понякога отвътре крещя, не го показвам, но накрая не издържам и избухвам. Ставам агресивна и винаги си го изкарвам на тези, които най-много обичам, дори да знам, че после ще съжалявам. Знам каква е гледката отстрани – грозна. Но, когато избухвам, аз не го забелязвам, тук ме управлява агресията, а тя е опасна. Последиците са следните : причинявам болка на човека срещу мен, но в последствие той също става агресивен и се получава конфликт. Има хора, които като изпаднат в това състояние започват да се бият, да треперят – те полудяват. Защо сме толкова слепи? Защо не можем да видим, че единствените които нараняваме сме самите себе си?!
Причината за агресията ми е и , че съм разглезена. Ако нещо не получа – не може! Започвам да го искам и при всеки отказ се изнервям. Мисля си, че ако изкрещя ще постигна целта си. Лошото е, че се заблуждавам, лошото е, че съм свикнала да имам всичко…
Пушачи, наркомани, пияници, бременни жени, деца, преминаващи пубертета, насилници – тези индивиди са агресивни, но светът е пълен с тях. Хората искат да бъдат чути и би трябвало да се удовлетвори това тяхно желание, иначе агресията ще надделее, а тя наранява. Нима трябва да се опазим от всички? Но как? Не можем да ги променим, не можем да се отървем от тях. За да се справим с тази болест (агресията), всички трябва да водим по-спокоен начин на живот, но, за да водим по-спокоен начин на живот, трябва да избегнем проблемите, но това е непосилно, защото те са навсякъде. И все пак трябва да вярваме, че доброто ще победи, някой ден, някога…!

Диана Димитрова Генoва, VІІІл клас, СОУ „Иван Вазов”
участие в конкурс „Агресията в мен и около мен”

Агресията в мен и около мен

Сбивания, обиди, унижения – всичко това съпътства ежедневието ни. Звучи стряскащо, но е факт. Всичко това се случва всеки ден, а ние какво правим по въпроса? Стоим и гледаме всичко това като на филм и си казваме: „Добре , че не се случва на мен”. И всичко това, породено от онова поведение, наречено агресия. Тя е сложна и трудна за предвиждане в много случаи. Агресията е като инстинкт. Завладяла е изцяло ежедневието ни. Навсякъде е около нас. Едва ли има ден, в който да не се сблъскаме с нея, дори вече я смятаме за нещо нормално.
Всички ние трябва да си зададем въпроса: „Как би изглеждал светът без агресия”? Вярвам, че би се променил коренно, и че ще доведе до нещо много по-добро, различно от досегашната ни среда на общуване. От нас зависи как ще протече ежедневието ни. Как бихме се чувствали дори самите ние без нея. Нима няма да станем по-учтиви един към друг и по-емпатични и спокойни към обкръжаващите ни хора.
Този донякъде вроден инстинкт за самосъхранение може да бъде контролиран от самите нас. Все пак от къде се появява това чувство – агресията? Макар, заложена в човешката ни природа, нима не се дължи и на семейната среда и възпитание? Отговорът е Да! Ако едно дете израсне под непрекъснат контрол и принуда от страна на родителите си, ако всеки ден живее в дом, пълен с агресия, какво може да очакваме от него, когато порасне? Все пак подрастващите следват примера на родителите си и може би точно от там се поражда агресията като цяло и в училищата и на улицата, и навсякъде около нас. Ако те израстват в спокойна среда, то няма да прилагат омраза и насилие навън.
От друга страна агресията може да се придобие и на улицата. Ние самите всеки ден ставаме свидетели на безброй прояви на съзнателно причиняване на зло. Това чувство за надмощие между нас не трябва да бъде водещо и дори смятам, че не бива да го има. Много по-хубаво ще бъде да живеем в разбирателство, без излишни спорове и кавги. Те са абсолютно излишни, затова винаги трябва да проявяваме компромис, за да няма излишни нерви, които водят до агресията.
Агресията винаги ще я има, но трябва да се научим малко или много да я контролираме. Ако всеки от нас положи дори малко усилия да я владее, всички ние ще променим своето бъдеще и това на други след нас. Хората трябва да разберат, че, служейки си с агресия, не си правят услуга, а превръщат обществото на война на всеки срещу всички. Напротив трябва да се опитаме да изкореним това чувство за надмощие. Тогава светът ще стане едно по-добро място за живеене!

Никол Червенкова Хб клас СОУ „Иван Вазов”
участие в конкурс „Агресията в мен и около мен”

Агресията в мен и около мен

Грубост, ярост, агресия… Все по-често ставаме свидетели на боеве, унижения или потисничество, на отнемане на човешко достойнство, на примитивни форми на недобронамереност.
Нужно ли е да показваме по този начин духовно безсилие? Разбира се, че не. А замисляли ли сме се как бихме се почувствали ние на мястото на нагрубен или унизен човек? Можем ли винаги и по всяко време да бъдем спокойни и милостиви към онзи, който нагрубява?
Живеем във време, в което, когато нещо ни подразни или не е по нашите ,,идеали”, го нараняваме – било то човешко същество или предмет. Тръгваме с физическата сила да накажем, а в същност показваме своето безсилие. Не е ли по-добре да си Човек, за да преодолееш невежеството и да се усмихнеш.
Нагрубяваме, удряме, но това ли е начинът? Така ли демонстрираме емоционален дискомфорт – насочен навън към другите. Как се заблуждаваме, че ,,силата на правото” стои по-високо от всичко. Лъжем себе си, самодоволни раздаваме юмручното правосъдие, ползваме словесен цинизъм, а в действителност се превръщаме в емблема на бездуховността.
Не изглежда ли грозно, лекомислено и глупаво да извършваме каквото и да е било насилие? Колко майки с деца днес са жертви на домашно насилие… Това ли заслужават те? Да живеят в страх, че във всеки един момент могат да бъдат ударени, пребити…
Ако имах вълшебна пръчка, бих спряла това бедствие… Бих изтръгнала всичката злоба у нас… Искам да живея сред хора, които умеят да обичат, а не да наказват. Които дават, а не отнемат…
Твърде тежко и обидно звучи думата ,,грубост”. По-лесно е да кажем истината в очите, колкото и жестока да е тя, но не и да прибягваме до унижаване достойнството на хората.
Както всички, и аз в гнева си съм била арогантна, блъскала съм вратата след скандали или разговори с нежелан за мен извод. Често пъти, когато съм афектирана, съм удряла масата, обвинявайки я за мълчанието й, а след това отивам и разговарям с предизвикалия ме.
За мен грубостта не е начин за разрешаване на един проблем. Това показва, че нашата ,,сабя” срещу злото – двуличието и лицемерието са не думите и добрия подход, а арогантността и насилието. Колко слаби сме всъщност духом?
Според немския философ – Имануел Кант -,,Онзи,който не е придобил културни навици, е груб”. Да. Напълно съм съгласна. Културата живее в нас. Всеки ден ние се учим да сме по-добри, да обичаме повече, но не и да сме груби. Какво печелим с това? Слава, подвизи, внимание… Не е ли по-добре да преглътнем гнева и да опитаме да поправим ,,пукнатините” с думи. Та нали те лекуват.
Да загърбим и оставим на заден план грубостта и арогантността. Да докажем на всички, че сме богати духом!

Мартина Пламенова Димитрова, Хз клас, СОУ ,,Иван Вазов”
участие в конкурс „Агресията в мен и около мен”

Агресията в мен и около мен

Грубостта е болест, върлуваща в душата на днешното общество. Породена е от неспособността на хората да изразят себе си по позитивен начин.
Недобронамереността към другия е преди всичко грубост към самия себе си. Тя се ражда като плод на средата, в която живее човек, като последствие от неговото възпитание. Арогантостта е израз на липсата на увереност в самия себе си. Когато индивидът се чувства неспособен да се докаже съзнателно, причинява зло на другите. Заблуждава се, че това може да поддържа самочувствието му. Лъжливо захранвайки представата за собственото „Аз”, той унижава достойнството на хората около себе си. И така веригата на грубостта започва.
Тя може да бъде дори смъртоносна. Води началото си от нещо на вид елементарно – обида. След това започва да расте. Предава се от човек на човек. И така грубостта, хранейки се от духовното безсилие на личността, придобива способността да разрушава и дори отнема животи.
А лекарството е нещо съвсем обикновено – малко човещинка! Нещо, което не се учи и не се преподава. Няма как да знаем каква следа оставя в душата на човек една обида, едно унижение, ако не сме емпатични и човечни.
Грубостта се отразява, пречупва се, расте, гнети! Кому е нужно това? На кого помага? Нима е нужно да се стига до престрелки и побоища само за да се обърне внимание на този надвиснал като тъмен облак над обществото ни проблем? Нима е толкова трудно да се обърнеш към себе си и да се пребориш с комплексите си, без това да рефлектира върху нечие чуждо достойнство? Колко по-лесно би било, преди да унижим някой, да се замислим, защо го правим? С какво е виновен човекът до теб за собственото ти духовно безсилие?
Грубостта е обида към този, който я изразява. Зад арогантното поведение прозира невъзможността да бъдеш щастлив като самия себе си!
Грубостта е „на мода” в днешното общество! Не е ли тъжно, че хората са толкова слаби пред собствения си „Аз”? Защо трябва да решаваме проблемите си, като създаваме такива на някой друг? Преминаването на личните граници достига до физическо насилие. Безцеремонно изречените думи, оскверняват неприкосновеността на човека до теб. Откритото и предизвикателното зло към общосността, презрението към моралните ценности показва духовно безсилие. В един по-абстрактен смисъл да бъдеш груб, означава да не умееш да боравиш с инструментите на културата.
Грубостта е негативна сила, която хората необмислено изхвърлят вън от себе си. Но ако обърнат тази сила навътре и я насочат позитивно, тя би им помогнала да станат по-уверени. Би ги направила пълноценни, по-добри! Само тогава грубостта би спряла да бъде емблема на обществото, което претендира да е демократично и да прогресира.

НИНА ПЕТРОВА, ХІа
участие в конкурс „Агресията в мен и около мен”

Back to top button