Български ли е българският език?!

Питат се две учителки по български език и литература, преподавали дълги години в нашето училище и напълно отдадени на професията си – Конка Кучева и Геновева Димитрова. Те изказаха мнението си по темата на броя, дадоха и някои съвети за настоящите, а и за бъдещите учители. Послушайте мъдростта и опита!

Конка Кучева (К.К.) – Учителка съм в това училище от 1972-ра до 2002г. Животът ми мина в него. Щастлива съм, че съм работила тук с прекрасни колеги и много добри ученици, с които и досега се срещаме и си спомняме минали неща.

Геновева Димитрова (Г.Д.) – Преподавала съм от 1981-ва до 2007г. в СОУ ”Иван Вазов”. Дълги години съм била класен ръководител и преподавател в литературната паралелка. Литературата е моя съдба! И досега поддържам връзка с колегите. Обичаме си училището и ще живеем още дълги години с него.

– Уважаваме ли българския език?
Г.Д. – Когато слушам изявления по телевизията, често и на езиковеди, които трябва да бъдат най-големите радетели за чистота на езика, забелязвам, че предпочитат да използват чужди думи пред звучните им български съответствия. И надписите по улицата са на латиница, в медиите е същото – всичко това потиска, но да се надяваме, че проблемът в бъдеще ще бъде решен. Друго, което ми прави впечатление, е броят на чуждите думи в учебниците. За съжаление твърде често подобно нещо срещаме и в учебниците по литература и по български език. Питам се вече български ли е българският език…
К.К. – Друга слабост, която констатирам – речниковият запас на учениците е много беден. Те не умеят да говорят, използват малко думи, не могат да изразят даже това, което чувстват и мислят. Не четат. Някога книгата беше основно средство за обогатяване на речта и за развитието на ума. Не може да има език без мислене, а мисълта се изразява в думи. Тези думи няма откъде да дойдат, ако не се чете. Не съм против новите технологии – интернет обогатява. Обаче той може да дава информация, но не дава знание. Знанието идва от книгата.
– При това навлизане на чуждия език в нашето ежедневие, мислите ли, че след години българският език ще изчезне и хората ще говорят на един международен език?
Г.Д. – Аз може би съм пристрастна и си обичам езика. За комуникацията между хората ще бъде по-добре, за премахване на границите. Но смятам, че българският език трябва да съществува. Учили сте, че той има голяма заслуга за оцеляването ни като нация в годините на робство, така че това е валидно и досега.
К.К. – Ние трябва да помним и това, че сме наследници на един родолюбив народ и ако се върнем назад в историята – преди повече от 200 години, един голям българин Паисий Хилендарски казва: “Българино, знай своя род и език!”. Ние не трябва да приемаме безкритично всичко чуждо и да отхвърлим българския език, да забравим българските добродетели, защото това ни е крепяло във вековете. Вярно е, че днес с усъвършенстване на техниката навлязоха много нови думи. Те обогатяват езика ни, но нека не забравяме и красивите им български съответствия. Мен много ме боли, когато срещна арогантност и грубост в изказа на младите. Ние забравяме каква мелодика и красота, какво богатство крие нашият език.
– Какво ще кажете на учениците, които са се насочили към учителската професия в бъдеще?
Г.Д. – Тръгне ли човек към тази професия с мисълта за заплата или просто като средство за препитание, тя не е за него. Водеща трябва да бъде обичта към децата. Когато едно дете още от най-ранна възраст си играе на учител, значи у него е заложено това желание или у него има определено отношение към тази професия. Цял живот съм работила само това. Трябва човек да го почувства дълбоко в себе си, за да се насочи към учителската професия, но за съжаление малко хора гледат на нея с това уважение, защото възможностите, които тя представя, не са толкова големи.
К.К. – За мен учителската професия е призвание. Тук не можем да говорим за служба, за временно пребиваване – това е призвание. Който чувства, че сърцето му е там, в училището, при учениците, само той може да бъде добър учител. Само с един поглед от страна на учителя може да се разбере болката на детето, преживяванията му. За да бъдеш учител, трябва да имаш сърце.
– Какво ще посъветвате настоящите учители?
К.К. – Да обичат децата. Аз мисля, че дете, което има отклонения в поведението, има някакъв проблем. Учителят е този, който трябва да се докосне до това дете, да му помогне. С озлобление, с арогантни думи, с назидателен тон трудно може да стане.
Учителят днес не е оценен. Аз като се връщам назад в годините, си казвам, че това беше любов, беше всеотдаване, беше емоция. Затворим ли вратата на стаята, ние вече нямахме лични проблеми, а живеехме с проблемите на учениците. И днес, когато си правя равносметка, си казвам, ако трябва да започна отначало, отново бих станала учителка, нищо друго не би ми носело толкова удовлетворение, толкова радост и щастие. И сега на тези години, когато ме срещат бивши ученици по улиците, изпитвам радост от срещата. Щастлива съм от това, което съм избрала някога като моя съдба.
– Какво послание ще отправите към настоящите ученици на „Иван Вазов”?
Г.Д. – Да не забравят училището, да не забравят откъде са тръгнали, чия е заслугата за това, което са. Нека се реализират, но винаги да обръщат поглед назад и да са благодарни на тези, които са им помогнали по пътя напред.
К.К. – Учениците на „Иван Вазов” винаги са били любознателни, търсещи и можещи. Да не се поддават на увлечението да забравяме езика си. Нека бъдат пример в това отношение, както винаги са били пример досега.

Весела Маринишева 9л

Back to top button